Разсъблечено

Думите ми някак отесняха,

прилепнали по формите ми несъзнавани.

Събличам ги и мятам ги с досада,

главата на ръцете си отпускам .

Очите ми подгонили са липсата,

загледани в извивките на музата,

нацелиха имплантите на скуката,

разкъсвайки плътта на самотата.

Подавам репликите си на времето,

престъпно вземащо от мене,

но семето в душата ми посято,

не може никой да отнеме.

Без илюзии

Есенно-зимните ми илюзии грижливо напомпани от мен в красиви цветни балони започнаха да не издържат на слънчевата топлина. Първоначално не забелязах промяната в цветовете и формата им, но когато започнаха да се пукат един след друг се сепнах.

Колко фина празнота!

Красивите измислици на дръзкото ми въображение, обилно сиропирани с емоции експлоадираха и се разпръснаха из небосвода.

Интересно!

Погледнотото отстрани, изумява с видимостта си. Стъклото на заблуждението изчезва в други координати на пространството. Сетивата възприемат незабелязаните досега мотиви у другите.

Хората са влюбени в самозалъгването.

Ще отпразнувам: независимостта си от себе си, току що родената си безпристрастност, свободата от най-съзнаваните свои кроежи, способността да гледам без да преекспонирам детайлите, възможността да възприемам без да доукрасявам картината с моята четка и моите бои.

Утро е!

Утро е!

Блеснало, слънчево, пролетно.

Посрещна ме с неоткъснат букет малки, бели теменужки.

Лъчистите му пръсти още се провират в косите ми.

Зениците му разплакват очите ми от светлината.

Отмествам поглед и го оставям да флиртува с профила ми.

Усмихвам се в топлата му прегръдка.

Забравям излишното, разтварям се в смисъла.

Стихиите в мен сключиха временно премирие -

смълчано впечатлени от красотата му.

Няма смисъл!

Няма смисъл да има надежда.

Има смисъл да няма мотив.

Няма смисъл да дойда на среща.

Има смисъл да тичам без вик.

Няма смисъл да съм неуморна.

Има смисъл да седна за миг.

Няма смисъл да чакам усмивка.

Има смисъл да кажа простих.

Няма смисъл да пия от думи.

Има смисъл, че тебе открих .

Няма смисъл да мисля за утре.

Търся смисъл, че го спестих!

Не се задържай ...

Докато вдишвах поредната порция няколкоминутна почивка между цифрите, прочетох следното, което пусна котва в мен:

"Не е важно да избереш най-добрия мъж. Важно е да задържиш този, който те прави по-добра версия на теб самата."

И започнах да разлиствам своята книга от мисли в тази връзка...

Глаголът "да задържиш" дразни очите ми. Опитвам се да отстраня дразнителя, преди да ме просълзи с противоречивата си безпомощност.

Определено не ми харесва да задържам някой. Задържането е вид насилие. Ако задържам някого, заради себе си, едва ли го обичам или още по-зле, едва ли обичам себе си.

Този, който ме прави по-добра версия на мен самата, е възможно да не го осъзнава. Възможно е това да е само моята мисъл, как той мисли това, което мисля, че е прекрасно, че мисли за мен. Последното е достатъчен мотив в мислите ми да се родят и такива за моята по-висока вътрешна стойност, чрез него. Иначе казано, може аз самата да си и начислявам и плащам ДДС-то, а до го възприемам като неговата добавена стойност.

Най-добрият мъж може би е онзи, който ще ме поощрява да бъда себе си и ще ме обича, затова, че Аз съм Аз. Дори и на него да кръстя всяко свое ъпгрейдване с по-добрата ми версия, то ще е защото ми харесва и ми доставя удоволствие да обновявам себе си, чрез неговите очи, устни, пръсти, емоции, мисли, близост...

Смисълът е във взаимността.

В онова чувство всичко е Ок, докато всеки си мисли, чувства, усеща, че другият дава повече.

В мига, в който се почувства ощетен и дъждът в очите започва /за онези, които могат да валят/, а мислите и чувствата се израждат в неприятни, уродливи форми.

Да, има определени хора, с които обновяването е ефирно, приятно, желано и лесно.

***

Не се задържай!

Можем да летим заедно, докато се обновяваме с все по-добрата си версия.

Мислени матрици

Рано или късно, волно или неволно мислите се заплитат в собствено изплетената си мрежа.

Всеки носи в себе си конкретно зададена програма – възприема, чувства, преживява, действа, очаква по кодовете, заложени в нея. Светът е създаден от милиарди програми, които ежедневно действат съгласно инструкциите в упътванията за употреба. Всяко събитие в живота на програмата се отразява съгласно кодираните в нея параметри. Реагираме инстинктивно на всичко, което ни се случва. Без стадий на осмисляне. Емоцията се включва, винаги чакаща на stаnd by, помагайки на мислите да помнят трайно. На същото привидно извънмисловно място пращаме резултата от реакцията – в някой от байтовете на програмата. И повече не се сещаме за нея, изтриваме преживяното от оперативната памет и продължаваме да възприемаме живота около нас, макар и субективно – ограничени от възможностите на матрицата. До момента, в който случването се повтори. Тогава от там, където сме я пратили, неосмислено потърсена, изниква информацията за отиграването на предишното събитие – как е топана топката и колко точки са отбелязани. Така използваме преди създаденото знание и реагираме по приложения по-рано начин. Изграждаме и опита, затвърден от знанието, отработено от броя случвания на едно и също събитие. Започваме да го прилагаме с още по-голяма увереност и още по-първосигнално. Опитът захранва самочувствието и се отключва всеки път, за да ни подаде услужливо нужното ни действие. Постепенно формираме собствените си модели на поведение, с които се идентифицираме и утвърждаваме, с които нахлуваме в завоите, с които тъчем противоречията. Но какво се случва, когато програмата от мисли зацикли, задръстена от вече неработещи модели. Много просто – преинсталира се, за да ги изплете наново. Винаги има Happy end, стига батериите да са силни. Да ги зареждаме редовно!

В този малък свят ...

В този малък свят струи светлина и се лее спокойствие.

Музиката е вълшебство, а отдаването взаимност.

Мълчанието е съгласие, а споделянето търсено.

Тишината не тежи, а тихо се усмихва.

Разбирането не се търси.

Разбирането се случва.

Мисълта е безгранична.

Свободата е воля.

Уменията радват.

Душата се рее.

Красотата се вижда.

Звездите са близо.

Чувството - общо.