В
пространството синьото, на душата наивното,
бели облаци
скитат се и безмълвно разплитат се.
Морска
пяна застига ме и залива, надига ме.
Пръски,
блясък, копнеж, пясък, слънце, летеж.
Аз в
себе си скитам, търся, гоня, политам,
плувам,
дишам, туптя, бягам, скачам и спя.
Втурвам
мисли в нощта и отварям врата.
А
Луната мълчи, знае, вижда с очи,
и светлее
без срок, провидяла анблок
другостта
на всеки човешки живот.
11.08.2014 г.
Ванина