Паралелното животослучване

     След дълго непубликуване, но не и неписане, установявам, че съм постнала публикация, в която съм отбелязала, че периодът на създаването й е толкова голям, че дори все още не е изтекъл. Има една неслучайна мъдрост, която забелязвам в хронологията на всичко, което раждам. Това са пътеводни знаци, отговори, маркировка на пътя, решения, избори на маршрути на Живота в мен. Важна ще да е публикация, която се създава едновременно от настоящето и близкото бъдеще и както става демонстративно ясно, съвсем не е въпрос на хронология, а на паралелна реалност. Да си дам този нишан е като да съм изследователя и изследваното лице едновременно. То и реално така се получи. Тръгнах тогава, в края на април да описвам Стъпка 4 от трансормационния цикъл: Самонаблюдение на зависимостите и се оказах гледаща към Голямо нещо, излизането, от което е алогично, подобно на представата, че можеш да плуваш и да излезеш сух от водата. Така времето, през което в отминалите дни не публикувах нищо свързано с трансформационния цикъл, се оказах в активно изследване и самонаблюдение. Четвъртата стъпка ме изкара от позицията на пишещ наблюдател и ме втурна в ситуация, етап, точка на случване, в които без да съм го търсила умишлено, интуицията ми, ме отведе до ход, в който безапелационно ми показа спешността от отделянето от болна и нездрава моя зависимост. Така, подложих себе си на лечение от 27 годишна тотална зависимост. Само преминалите през абстинентния период, невлизалите и излизалите преждевременно от него, в момента на сграбчващата и задушаваща болка, могат да разберат чувството на клетъчен разпад на досегашните представи и усилието да се събереш, за да те има и да продължиш себе си.

За-виси-мост… Точно сега съзнавам, че това е най-точното описание на чувството като за висене на мост. Що ли мост? Чий мост? За какво ни е мост? Към това ще гледам и пиша тепърва. Сега публикувам в чист вид, създаденото преди подлагането на нарочна съзнателно-търсена абстиненция, на преминаването през огън:

Стъпка 4 е самонаблюдение на зависимостите, в чийто капан сме попаднали. В тази стъпка честността ни е подложена на изпитание. Умът ни е трудно да ни свърши работа, защото именно той е поробен и манипулиран, но да се върнем от самото начало.

Всяка изкривена представа е парадният вход, през който приемаме и създаваме трайна обвързаност с обектите, към които формираме самоотъждествяване, което е предпоставката за самопоставянето ни в зависимост от тях. Например: изкривената ни представа за сигурност, би ни поставила в зависимост от обекти, които реално ни поставят във фалшива сигурност. Изкривената ни представа за ситост, би ни поставила в зависимост от храни, напитки, субстанции, които залъгват реалните ни нужди. Изкривената ни представа за граници, би ни формирала зависимост към хора и други обекти, които непрекъснато нарушават естествените ни граници. Ако се вгледаме по-навътре ще забележим, че онова, с което си играят/боравят обектите, които сме избрали /без значение съзнателно или не/ да ни манипулират са усещанията ни за удоволствие и болка.

Когато дълго време живееш с някого, той е имал непрекъсната възможност и достъп да наблюдава, изследва, изпробва, проучва, изучава,  цялата ти психо-телесна, емоционална и ментална система. Познава в най-малки детайли ресурсите и ограниченията ти, страховете и всички други емоции, които те задвижват към реакция. Другият в близка връзка, по подразбиране се сдобива с власт. Това е властта на манипулацията. Друг е въпросът, какво ще направи, имайки тази власт.

Тук ми се вглежда в: Защо имаме нужда да се възползваме от предоставената ни власт, за да манипулираме другия, с когото сме в близка връзка?

Защо ни е да влизаме във връзка, в която ще използваме властта, която другият ни подарява, срещу него?

Отговорът: За да излекуваме и спасим себе си.

Влизаме болни във връзките си. Влизаме като ранени, като страдащи, като половин човеци, търсещи лекуване, облекчаване на болките, цялостност и в това няма обич към другия, още по-малко към себе си. Търсим спасение чрез другия, но той няма как да ни спаси, защото също е половин човек, търсещ същото от нас.

Защо не можем да се съберем със здрав, излекувал се и цялостен човек ли? Защото той няма да влезе във връзка с половин човек, с болен човек. Защото той ще търси друг цялостен за връзка. И съвсем не е нито лош, нито високомерен да го прави. Той знае, че такава връзка между цялостен и половин човек не е равностойна. А, в неравностойната връзка единият винаги ще се чувства по-долу от другия, без значение усилията на по-големия да го изправя, изравнява, доближава… Всички усилия да спасиш някого от него самия са обречени на неуспех още в момента на започването им. Това автоматично се превръща в загуба на време, което би могло да бъде използвано за саморазвитие, съзидателност и житейско творчество. Превръща се в самонаказание, самоограничителни действия, самопотискане и жертва на собствените си избори. Нали е ясно, че досега дори не говорим за его? Ако и то е намесено, макар и неосъзнато – няма нищо цялостно. Добре е да не забравяме, че тук и на този етап, цялостните хора все още са много малко, както и това, че има много, въобразяващи се на цялостни, но съпротивата и наказанието, което излъчват боде очите.

Фактът, че пиша тези редове, не ме прави цялостна, а и не претендирам за това. Това, което разбирам е, че знанието е навсякъде и няма търпение да бъдеш негов приемник и предавател. Много хора са канали на знанието и Истината, но това е процес, различен от собствената осъзнатост за болките, страданието, травмите, които се носят. Ако има работа върху последните, пропускливостта на Светлината става по-висока.

Дали има изкривяване на знанието и Истината от собствената тъмнина. Да, има. Поради това аз се придържам към определени правила, за да намаля риска от замърсяването с нея.

Ще се върна на половин човеците събиращи се във връзка с някой, който да ги спаси от тях самите. Поради хормоналната обезпеченост на телата ни в началото на всяка връзка, ние виждаме другия като съвършен, цялостен, здрав. Етапът на влюбването хвърля едно розово воалче на и без това изкривените ни представи за другия и света и закопчаването ни за него става директно през най-голямата ни травма и болка, но окситоцинът така обезболява болното място, че дълго време можем да не усетим, прегръдката на другия в и около раната ни. Моментът на разбуждането от етапа на първото влюбване е моментът, на отрезвяването и усещането на дискомфорт, болка, страдание. Ей, тогава се сещаме за съществуването на раните си и започваме да си спомняме нуждите си и да изискваме от другия да "спре да ни наранява", за да ни облекчава в болката ни. Проблемът е, че другият мисли същото по отношение на себе си и нас и съвсем не може да бъде наш спасител, лечител… Единствено възможно е да бъде наш учител или по-скоро навигатор по препятствията на пътя, с които е нужно да се справим, за да излекуваме сами себе си.

Интересното е, че половинчатостта, в която се събираме в двойка, не ни прави цялостни като хора, но пък обединява в съвършена цялост травмите ни. Иначе казано, скачваме се по двойки с допълващи се травми. Ако си представим една цялостна травма като въже, всеки двама в близко взаимоотношение се хващат, през своята болка и трудност за единия от краищата му и започват една доживотна борба на опъване на въжето, опити за изтръгването му от ръцете на другия, стратегии по временно разхлабване и после пак рязко опъване, докато поне единия каталяса първи или се откаже. Ролите в двата края на въжето са жертва-насилник, като всеки от двойката поетапно влиза в едната или другата роля. Рядко двете роли се изпълняват в ригидна последователност до края на взаимоотношението.

В българския език думата връзка се използва с няколко значения: неголяма връв за завързване, взаимно общуване, близки отношения, взаимозависимост. Всички тия значения потвърждават мъдростта българска по отношение на близките връзки, в които влизаме. Те винаги пораждат взаимозависимост. Партньорските отношения наподобяват онази игра с въже, в която всеки се опитва да издърпа другия към себе си, за да премине маркираната помежду им граница. Да издърпаш другия към себе си е именно стратегията на травмата. Много ти се иска да придърпаш отсрещния на своя страна, в своята представа за близост и граници, но тези две представи, както вече стана ясно са изкривени представи, нямащи общо с реалността, защото са гледани през прозореца на личната травма. В самата идея да победиш другия като го издърпаш към себе си, вече подкопава и разяжда основите на иначе неспирно декларираната обич и добри намерения. Има ли победител, има и победен. Има ли състезание, битка, сражение, война, обичта отсъства, а отсъства ли обичта, няма Живот. Има израждане на близките взаимоотношения във военни стратегии за сражения на близки територии. И пишейки това, няма как да остане незабелязана външната проекция на това вътре в нас и в домовете ни – една война, която досущ го изобразява.

Въжето има само два края. Недвусмислено е онагледено, че в близка връзка хората влизат по двойки. Появата на друг, в близка връзка на всеки двама, няма къде другаде да се хване, освен за този, който го е привлякъл. И после се започва една неравностойна борба на двама от единия край, срещу един от другия. Резултатът е повече от ясен, освен ако и останалият сам, не привлече някой, който да се хване за него, за уравновесяване на силите. Така воюваме непрестанно, всеки от камбанарията на собствената си половинчатост и трудност и в това няма обич, няма истинска близост, няма разбиране, приемане, емпатия, състрадание, нежност, съпричастност. Използването на тези чувства за постигане на лични цели, не са нито интегрирани, нито реално живяни, но пък се превръщат в средство за манипулация, по време на фазата на разхлабеното въже, та следващият акт на издърпването му на своя територия, в своите представи за живеене и на страната на своята болка да се увенчаят с успех.

Пътят на интегрирането в себе си на светлите чувства и живеенето им извън роля, изисква самонаблюдение и преминаване през стъпките от 1 до 3. Нямаме ход да живеем себе си, състезавайки се и придърпвайки друг, наказвайки го, за да блеснем, изтръгвайки го от неговото, за да обслужи нашето. Невъзможно е! Принципите на Живота са построени отвъд тази представа, която се поощрява, стимулира и с която поколения израстваме. 

Животът не е борба!

Животът е да живееш ненаранявайки себе си и другите! 

25.04. - 04.07.2022 г.

Ванина           

Read More