Крачим загледани на някъде в дните си, вкопчваме се в неща и хора, които ни вълнуват, бързаме да покажем себе си пред другите и не спираме да искаме онова, което ни липсва или сме счели за недостатъчно.
Все по-често обвиняваме за несполуките си неблагоприятните обстоятелства, неразбирането срещано в другите и неслучването на онова, което най-много желаем.
А, не прекарваме ли най-дълго време със себе си? Не доверяваме ли най-вече на самите нас? Не сме ли ние онези, с които водим най-честите си мислени разговори?...
Ако не намерим време да се вгледаме в себе си и да открием своите странности, своите не дотам хубави черти, своите наивни, сиви, черни и недобри мисли. Ако не намерим ключа към собствените си възприятия и реакции за нещата от живота и сами не се убедим, че те далеч не са най-добрите и най-правилните, трудно бихме допуснали, че самите ние никак не сме перфектни.
Умението да се разбираме със своето Аз, способността ни да пропускаме мислите си през филтъра на своята собствена добронамереност и да прецеждаме чувствата си, през цедката на нашата неподправена искреност, са онези вътрешни необходимости благодарение, на които бихме могли да дефинираме отсрещната неразбраност в съвсем обичайно различие на характери и темпераменти, а житейските неслучвания, като съставна част на замисъла за по-важното и по-необходимо за самите нас „голямо случване”.
Авантюристичното ни желание да опознаем повече хора, страни и нрави, да пътуваме и откриваме различни гледки, земи и светове, като че ли трябва да започне с пътуването и намирането на себе си, за да съумеем преди да пожелаем обичта и доверието на другите, да заобичаме и да повярваме в своите мисли и чувства, да открием онова, което сме самите ние, преди да се огледаме в другите и за другите...
28.11.2010 г.
Ванина
Няма коментари:
Публикуване на коментар