Днес съм много уморена, прекалено уморена и не желая да мисля. Искам мислите ми да ме избягват, да излязат нейде на разходка и да ги върна, когато мога да им обърна внимание, ако все пак го заслужават. Искам отсъствие от внимание. Искам да бъда сама, за да чуя истинското си Аз, oнова, в което нищо друго няма значение освен мен. Искам тишина. Уморена съм от думите - чуждите, моите. Искам да си свърша работата и да се задържа в тази част на Аз-а ми, където няма мисловна сетивност, няма го онова кълбо от несъответстия, пред които ме изправя Всевишния, защото и двамата с него знаем, че то е илюзия, а с илюзиите не мога да се преборя. Те не са в категорията ми, защото аз съществувам реално, а те не.
Писах цяла нощ за чувствата, а днес смятам, че и те са илюзия. Истината съществува само за този, който я намира. Пиша онова, което изплува в мен и не знам дали е плод на мисъл или на нещо друго. Чувствата можеш да си ги създадеш. Това, че се появяват сякаш неочаквано, не ги прави неовладими и несъздадени от теб, защото там някъде в несъзнателното си ние ги създаваме. Ако си оставяме нишани в несъзнаваното, ние може да си родим, каквито чувства искаме. Ето така си залагаме емоциите. Току що тайно си заложих емоции с кокичета, защото поисках да ги видя. Свързах ги с време и човек и ги заложих в пространството. Това желание стои като функция на координатна система, нейде във времето и пространството и след време, ще се появи пак и ще му задам още по-близки стойности. Така желанието ще си чака, докато се изпълни. А, ако не се изпълни, то е защото съм му заличила кода, координатите от несъзнаваното си.
Днес, нищо не ми липсва. По-скоро искам да изляза от кръга, в който се въртя и който ме ограничава да скокна нагоре. Tърся стъпалцето. Tърся възможността да се кача в следващото ниво на спиралата. Tази част от нея, вече не е за мен прекалено много останах в нея. Вдигнала съм взор и се оглеждам за нагоре.
Тренирам небунтуването срещу хорските избори и решения. Никой не може да ме ограничи само съзнанието ми може. Само ако приема нещо за ограничение - то ме ограничава. Това, че някой се е опитал да ме застави да правя едно или да не правя друго - не е ограничение, защото в себе си съм с всеки, всичко и навсякъде.
Събирането на спомени и тъга е ненужно. Ние нищо не можем да съберем. Душата взима нагоре само уроците, които е усвоила. Тях можем да събираме. Не ни трябват лодки, нито снимки. Всичко тук е сън, а от съня не можем да измъкнем нищо подобно. Когато приключим тук, просто се събуждаме от съня. В този сън ние живеем и сънуващи. Понякога се събуждаме за секунди, но после потъваме в умишлено сътворената мъгла на съня ни и си мислим, че е реалност.
Любовта казват, че е смърт на егото, че за да я има трябва да умъртвиш егото си и да заживееш в другия без условия. Ей, това се опитвам да направя. Опитвам се да не мисля за егото си, че него нещо го заболяло, че нещо не му харесало. Опитвам се да пропусна в пространството всички брътвежи на егото си и да живея със себе си - без него. Без да се самонаранявам от мрънканията, хленченията и глупостите на нараненото ми его.
Това е.
01.02.2012 г.
Ванина
