Глас ЗА света отвътре и отвън

Всеки един страх има, защо да е в нас. Страховете ни имат функцията да ни предпазват. Къде обаче, свършва границата, на разумното предпазване с цел оцеляването ни и започва да ни е страх да живеем живота, е трудно за разпознаване, ако не сме свързани с душата си, защото собствените ни страхове са желан психичен субстрат по много причини и цели в нашия дуален свят. Тук е моментът, в който отново имаме избор и този избор е важен за нас, другите и цялото! И всичко зависи от чистотата на мирогледа ни.

Има еднa детска анимация „Таласъми ООД“, в която съвсем реалистично е визуализирано, как се използват в негативен план страховете ни. Основен източник на енергия за чудовищния свят са писъците на човешките деца, докато таласъмите ги плашат на заспиване. Така работният екип от подплашвачи събират ценния им ресурс във фабриката за писъкопреработване.

Всеки човек се страхува най-много нощем, защото светлината е минимална, при това или изкуствена или отразена и съвсем логично, това е работното време на таласъмите. Това е и времето, в което бръщолевенето, контролът и натискът на човешкия ум спира, следва отпускане и потапяне в несъзнаваното свързване с всичко, което Е! Пролуката, през която страхът нахлува в нас е в моментите, в които нашият наблюдателен и зорък страж - умът, се оттегля, успива, заспива или когато най-малко очаква. Естествено, нищо не застава на пътя ни, без да има защо, но в началото на срещата със страховете ни емоцията е толкова заливаща и силна, че няма пространство за наблюдение, вглеждане, съзерцание, преработване… Емоцията е като цунами, а ходовете ни в триизмерния ни свят са също три: борба, бягство, ступор/вцепенение.

Борим се, когато сканираме причинителя като по-малко силен или най-много равен на нас. Бягаме, когато способността ни за съпротива е нищожна. В ступор сме, когато емоцията е толкова силна и смразяваща, че активността е невъзможна. В първите два варианта, умът трескаво се е включил да обработи и анализира независимо от емоцията – ситуацията, заплахата, ресурса на причинителя и собствения ни. В ступор умът спира обичайния анализ и синтез и се изключва от мрежата.

От гледна точка на взаимоотношенията това изглежда по следния начин: Борим се с равните: партньори, приятели, колеги, съученици, с равните на нас физически, интелектуално и психически, както и с онези под нас: деца, подчинени, по-слаби физически, интелектуално и психически. Бягаме от авторитетите: родители, учители, началници, наставници, превъзхождащите ни физически, интелектуално и психически. В случаите, в които се борим с някой от групата на авторитетите е, защото ние сме ги снижили/сринали до равни или под нас в ума си, за да имаме основание за борбата.

Борбата и бягството обикновено избират хората със силно изразена активност навън като и за двете е нужен много хъс и външна мотивация. В ступор влизат онези, които имат предимно пасивна енергия навън и активна вътре.

Няма правилно и грешно има вярно. А, вярното/истинното се определя от мирогледа във всяка ситуация.

Детето е живо във всеки човек. В анимацията Бу /малкото момиченце/, бе различното дете, което не само не пищеше да захранва енергийния генератор на чудовищата, а отвори сърцето на страховития Съли с естествеността, непренудеността, радостта, обичта и свързването си. Да намериш доброто в чудовищата, които са дошли да те плашат е мироглед, дошъл до нас преди повече от 2000 години. Да, децата имат недеформиран вътрешен усет за Истината, но е постижимо и за всеки възрастен, ако успее да се свърже с детето си и погледне на Света и случващото му се през очите не своето дете. 

А, защо на дете? Защото в детството втвърдяването отвътре, сериозността, сравнението, его-вите игри все още не са ни завладяли.

Идеята за способността на мирогледа да променя правила и закостенели нездрави разбирания, да трансформира злото и устоява на трудността да си сам срещу всички, е залегнала в сценария на друг силно въздействащ филм /този път за възрастни/: „Възражение по съвест“.

Филмът е създаден по действителен случай и динамиката му разтърсва, дори след края на лентата, когато режисьорът Мел Гибсън, среща зрителя с истинския Дезмънд Дос. Това, с което Дос впечатлява е свързано с човечността и категоричността на убежденията му, че няма зло, което може да те стресне и уплаши ако си вътре в себе си, ако се уповаваш на вярата си, ако в мирогледа ти е заложено да си ЗА мира и живота, а не против войната! Да, има много филми за човечни, добри, достойни хора. Има и много такива хора, за които никой, никога няма да направи филм за живота им, за стореното от тях и оставеното от тях на поколенията. Силата на тази история, обаче се захранва от контраста с най-големият страх за човека – смъртта и още повече от идеята за войната.

Най-добрата война е тази, която никога не е започвала!

Няма война, която да оправдава причините за започването й. Няма значение, кой какви светли приказки и обещания проповядва. Тръгне ли идеята за война, за нещо против, губят и двете страни или всички, които я водят и участват. Няма оправдани жертви на войните, няма такава Любов, която може да стои в основите на война! Това може да е всичко друго, но не и Любов!

Изборно време е! Време за размисъл е днес!

Да гласуваш за Живота е, като да спреш да гласуваш за войната във всичките й ясни, скрити и прикрити проявления!

Изкуството да НЕ воюваш е в основата на ЖИВОТА!

И отново всичко започва отвътре-навън! Първата война, която е важно да спрем е със себе си!

Със себе си воюваме и се самонараняваме когато:

* приемаме храни, течности и субстанции вредни, неестествени, неполезни, злоупотребявайки с тялото си;

* захранваме и задържаме ума си в илюзиите чрез: сравняване, състезаване, конкуриране, привързване, притежаване, пристрастяване, самосаботиране;

* отказваме да се свържем с душата си и подаряваме себеконтрола на ума си;

* търсим щастието, обичта, добруването си навън, а не вътре в себе си;

* се изолираме от външния свят и не му отдаваме знанието, красотата, любовта, светлината и мъдростта, която носим отвътре;

* извършваме самонараняващи ни действия и изказваме самонараняващи ни думи.

Ако войната отвътре не бъде спряна, тя се изнася навън: към другите, Земята, цялото.

Всяка започнала война отвън е с корен в нечие вътре, което, колкото по-бързо и заразно се мултиплицира, мутирайки и мотивирайки повече умове, толкова щетите от нея са по-опустошителни.

Всички хора се бъгваме най-сериозно от взаимоотношенията си. Точно това е полето, арената, тепиха за най-малките, но най-нараняващите войни, които водим. Само самоосъзнаването, че можем да спрем войната навън, спирайки тази вътре в нас, може да ни спаси от болките, щетите и жертвите, които й принасяме предано в ума си!

Да спрем да воюваме със себе си е свързано с това да изберем да живеем с мира и любовта в себе си.

Какви са стъпките ли?

Наблюдение, осъзнаване, разпознаване на илюзиите, различаването им от Истината, отказ от въвличане в илюзюрния свят на съревнованието и конкурирането за притежания, блага, ресурси – лични, човешки, земни, създадени от човека или Твореца, отказ от влизане във война за тях, задържане в Светлината и Истината, вяра, че дори да изглежда, че само ти да живееш ЗА мира /ЗА СВЕТА ОТВЪТРЕ И ОТВЪН/ си заслужава живеенето, защото само така няма да дадеш началото на нито една война, защото всеки ЕДИН -е- НИЕ и носи/м отговорност за всички започнати войни, за цялото време, което губи/м воювайки, унищожавайки, разделяйки, манипулирайки…

Време, което е ВАЖНО да ползваме за миротворчество, съзидание, сътворяване, подобряване, ЕДИНЕНИЕ с всичко тук /ОТВЪТРЕ в нас И ОТВЪН, извън нас/!

Защото извън нас нищо не съществува! Всеки един е всичко тук! И за всеки един има достатъчно от всичко тук!

Всеки носи уникалността от умения и знания, които са нужни да бъдат посветени на ЖИВОТА и за негово благо! Нужно е посвещаване в името на ЕВОЛЮЦИЯТА, вместо на РЕВОЛЮЦИЯТА!

Завършвам с Ганди „Единствените демони в този свят са тези, които кръжат в собствените ни сърца и там е мястото, където се водят всичките ни битки“.

Наблюдавах морето преди седмица и улових нещо интересно в ритъма му: редуват се няколко вълни, които едва докосват брега нежно и меко, но колкото повече морето се отдръпваше след тях навътре, толкова повече нарастваше силата на онази вълна, която се разбиваше в него и бе способна да промени брега, оставяйки в него този отпечатък, който желае! Така и ние само с отдръпването ни дълбоко навътре, по време на всяко ежедневно вълнение, имаме възможност да генерираме онова, с което можем да променим нещо навън за добро!   

Време е да спрем да губим време в битки!

Време е да фокусираме усилията си не в контролиране и спиране на страховете ни, а да насочим енергията си да живеем мира и любовта ОТВЪТРЕ-НАВЪН!

P.S. Всеки страх може да дари с цвят душата, стига да му дадем възможност да покаже, защо се е родил в нея!

Ванина

09-10.07.2021 г.

 

 

 

 

 

 

 

Read More

По спиралата на собствената ни еволюция

И плача, и ми се къса сърцето, заради глупораждащи умове, заради липсата на душа, заради свирепостта, с която илюзорните нечистотии оковават, пленяват, зазиждат в мрака…

Има моменти, в които всичко изглежда толкова изкривено, че светлината прилича повече на спускащ се косъм, отколкото на лъч. Най-добрите сърдечни разбивачи са очакванията. Ако за миг се отделиш от омазаната картина на неслучванията си, от жилаво-матричните лиани оплели почти всеки и почти всичко, започват да ти се връщат сетивата да виждаш в тъмното.

И виждаш дрогирани хора, движещи се в един ред, от който са болезнено зависими.

Виждаш цялата криворазбраност в отношенията навътре и навън. Навътре към себе си, към всичките си себеслоеве и навън към другите, цялото, Земята, Вселената, Твореца….

Всичко навън е отражение на всичко вътре и обратно, но несъмнено посоката, на оздравяване на тия отношения, започва отвътре-навън. Местиш пионката на нещенцето вътре в себе си и същият ход се изиграва /в повечето случаи невидимо/ и навън.

Кое е нещенцето ли? Няма нужда да се отделя много време в търсенето му, то е същото дето квичи от болка, щото е настъпано именно в този момент! Точицата, в която това дразнение се е родило, гори от нетърпение да бъде преместена отвътре.

Накъде да бъде преместена ли? Натам, накъдето не си я местил никога. Важното е в момента на местенето да си свързан с душата си!

Как да разпознаем, че сме свързани с душата си? Това е свързване с цялата вселенска мъдрост, обич, знание, то винаги е в синхрон и за добро на теб самия, другия, цялото … Всяко залитане във: важно е аз да съм добре; не може другият да ми каже, какво да правя; не ме интересува, кой, как ще се чувства; всички правят така; да не съм го карал да прави това; …., Е липса на свързаност с душата и грешна посока на местене на нещенцето, дето се е разпалило или хленчи, настоява, потропва да бъде по-голямо.

Как се свързваме с душата си? Само в спокойствието на ума. Тръгне ли умът да диктува: това кажи, онова направи, започне ли трескаво да търси решение, свързването с душата е невъзможно. Душата не търси решение. Тя само иска да се изпълни с преживяването и знае, кое е най-доброто за нея, за цялото. Тя носи цялата естественост и хармония, която изтича от нас, в момента, в който повярваме на настояването на ума за собственото му величие като единствено знаещ и изучил, там докъдето е стигнал в собствената си ограниченост като правораздаващ, изваждайки теглилките на личната си „справедливост“, родена единствено от натрупания опит на настоящото преживяване и конкурентно насадените, мъгляви, матрични принципи за правилност, колективни норми и правила за поведение.

Как да се върнем в хармонията на душата? Най-бързият и лесен начин, ако не сме в бурята на ума е като се свържем с природата. Времето прекарано сред природата ни потапя в нейната съвършена естественост, непринуденост, невъзможност за придаване на величие на едно нещо, за сметка на друго. На възможността да се наблюдава мирът отвън, завръщайки ни в центъра на съществото ни, от мястото в главата в мястото на сърцето ни. В нашата роля не като ум разрушител, разпоредител, със силата да налага, владее, управлява, манипулира, а във връзката с душата ни, с цялата магична взаимовръзка, от която тя самата е част, част от същата такава хармония, част от Вселенската природа.

Как да се свържем с душата си, когато сме в бурята на ума? Това е и моят личен препъни камък по пътя към Светлината. Бурята винаги е толкова голяма, помитаща, издърпваща те светкавично в мрака на негативните проявления, че да се родиш в светлината от цялата задушаващо-давеща те, всмукваща и пропиващо-манипулираща те видима и невидима действителност е съпроводено с толкова силна, остра, рязка, продължителна болка, която те поглъща, завладява и идентифицирането с нея и мрака придобива заплашителни за здравето на ума и тялото размери! Да, това е борбата! Наблюдавайки в тоя циклещ кошмар собствената си невъзможност да се отделя физически, да се дистанцирам от болковият източник, да не се самонаказвам, подтиквана да напълня собствения си съд с агресията, която не успявам да понеса, че съм излъчила навън, тласната от мрака.

Изходът от тоя емоционален водовъртеж, който те тласка все по-към дълбините на тъмнината, защото там светлина не достига, ми бе показан от една Светлоносеща мъдра душа. В бурята на ума най-голямото усилие, което е нужно да бъде положено е бързото излизане, отдалечаване, дистанциране от себе си, за да преместиш ума от съпреживяването му на главен герой, в зрител на собствения филм. От позицията на дистанцията, умът спира участието си в неосъзнавания капана, в който го е закопчал мрака, мятайки го сякаш в безизходното. Зрителят винаги вижда решенията и в най-заплетените за ума на героя от филма обстоятелства.

Да виждаш в тъмното е дар от Бога. Там в гъстите лепкави наслоявания е видимо за вътрешните очи, онези, които направляват интуицията ни за пътя. А, пътят винаги води до светлината!

Не умът, душата е важно да е родител на детето ни вътре! Умът сравнява, анализира, пресмята, душа приема, свързва, успокоява, създава блаженство!

Интересно е как умът гледайки едно и също нещо с душата, взима само това, което ще му послужи за оправдание на собствените стратегии и избори. Умът е ловък, душата наблюдателна. Умът е хамелеон, нагаждащ се на околната среда, душата е светеща във всички цветове. Умът е хитър манипулатор, душата нежно-приемащ другар. Умът преценява, душата познава цялата ценност, не й трябват доказателства.

Изборът за пътя ни е наш и ни се случват само тези препятствия по него, които сме поискали, защото знаем, че можем да ги преживеем! Знаем го, защото живеем и заложеното, и трудността, и справянето си в един и същ момент! Ние сме и случваме пожеланото! Точно това пожелано преживяно има смисъл за нашето изкачване нагоре по спиралата на собствената ни еволюция!

Ванина

02-06.07.2021 г.

 

 

Read More