Има моменти, в които всичко
изглежда толкова изкривено, че светлината прилича повече на спускащ се косъм,
отколкото на лъч. Най-добрите сърдечни разбивачи са очакванията. Ако за миг се
отделиш от омазаната картина на неслучванията си, от жилаво-матричните лиани
оплели почти всеки и почти всичко, започват да ти се връщат сетивата да виждаш
в тъмното.
И виждаш дрогирани хора, движещи
се в един ред, от който са болезнено зависими.
Виждаш цялата криворазбраност в
отношенията навътре и навън. Навътре към себе си, към всичките си себеслоеве и
навън към другите, цялото, Земята, Вселената, Твореца….
Всичко навън е отражение на
всичко вътре и обратно, но несъмнено посоката, на оздравяване на тия отношения,
започва отвътре-навън. Местиш пионката на нещенцето вътре в себе си и същият
ход се изиграва /в повечето случаи невидимо/ и навън.
Кое е нещенцето ли? Няма нужда да се отделя много време в
търсенето му, то е същото дето квичи от болка, щото е настъпано именно в този
момент! Точицата, в която това дразнение се е родило, гори от нетърпение да
бъде преместена отвътре.
Накъде да бъде преместена ли? Натам, накъдето не си я местил
никога. Важното е в момента на местенето да си свързан с душата си!
Как да разпознаем, че сме свързани с душата си? Това е
свързване с цялата вселенска мъдрост, обич, знание, то винаги е в синхрон и за
добро на теб самия, другия, цялото … Всяко залитане във: важно е аз да съм
добре; не може другият да ми каже, какво да правя; не ме интересува, кой, как
ще се чувства; всички правят така; да не съм го карал да прави това; …., Е
липса на свързаност с душата и грешна посока на местене на нещенцето, дето се е
разпалило или хленчи, настоява,
потропва да бъде по-голямо.
Как се свързваме с душата си? Само в спокойствието на ума.
Тръгне ли умът да диктува: това кажи, онова направи, започне ли трескаво да
търси решение, свързването с душата е невъзможно. Душата не търси решение. Тя
само иска да се изпълни с преживяването и знае, кое е най-доброто за нея, за
цялото. Тя носи цялата естественост и хармония, която изтича от нас, в момента,
в който повярваме на настояването на ума за собственото му величие като
единствено знаещ и изучил, там докъдето е стигнал в собствената си ограниченост
като правораздаващ, изваждайки теглилките на личната си „справедливост“, родена
единствено от натрупания опит на настоящото преживяване и конкурентно
насадените, мъгляви, матрични принципи за правилност, колективни норми и
правила за поведение.
Как да се върнем в хармонията на душата? Най-бързият и лесен
начин, ако не сме в бурята на ума е като се свържем с природата. Времето
прекарано сред природата ни потапя в нейната съвършена естественост,
непринуденост, невъзможност за придаване на величие на едно нещо, за сметка на
друго. На възможността да се наблюдава мирът отвън, завръщайки ни в центъра на
съществото ни, от мястото в главата в мястото на сърцето ни. В нашата роля не
като ум разрушител, разпоредител, със силата да налага, владее, управлява,
манипулира, а във връзката с душата ни, с цялата магична взаимовръзка, от която
тя самата е част, част от същата такава хармония, част от Вселенската природа.
Как да се свържем с душата си, когато сме в бурята на ума?
Това е и моят личен препъни камък по пътя към Светлината. Бурята винаги е
толкова голяма, помитаща, издърпваща те светкавично в мрака на негативните
проявления, че да се родиш в светлината от цялата задушаващо-давеща те,
всмукваща и пропиващо-манипулираща те видима и невидима действителност е
съпроводено с толкова силна, остра, рязка, продължителна болка, която те
поглъща, завладява и идентифицирането с нея и мрака придобива заплашителни за
здравето на ума и тялото размери! Да, това е борбата! Наблюдавайки в тоя циклещ
кошмар собствената си невъзможност да се отделя физически, да се дистанцирам от
болковият източник, да не се самонаказвам, подтиквана да напълня собствения си
съд с агресията, която не успявам да понеса, че съм излъчила навън, тласната от
мрака.
Изходът от тоя емоционален
водовъртеж, който те тласка все по-към дълбините на тъмнината, защото там
светлина не достига, ми бе показан от една Светлоносеща мъдра душа. В бурята на
ума най-голямото усилие, което е нужно да бъде положено е бързото излизане,
отдалечаване, дистанциране от себе си, за да преместиш ума от съпреживяването
му на главен герой, в зрител на собствения филм. От позицията на дистанцията,
умът спира участието си в неосъзнавания капана, в който го е закопчал мрака, мятайки
го сякаш в безизходното. Зрителят винаги вижда решенията и в най-заплетените за
ума на героя от филма обстоятелства.
Да виждаш в тъмното е дар от
Бога. Там в гъстите лепкави наслоявания е видимо за вътрешните очи, онези,
които направляват интуицията ни за пътя. А,
пътят винаги води до светлината!
Не умът, душата е важно да е
родител на детето ни вътре! Умът сравнява, анализира, пресмята, душа приема,
свързва, успокоява, създава блаженство!
Интересно е как умът гледайки
едно и също нещо с душата, взима само това, което ще му послужи за оправдание
на собствените стратегии и избори. Умът е ловък, душата наблюдателна. Умът е
хамелеон, нагаждащ се на околната среда, душата е светеща във всички цветове.
Умът е хитър манипулатор, душата нежно-приемащ другар. Умът преценява, душата
познава цялата ценност, не й трябват доказателства.
Изборът за пътя ни е наш и ни се
случват само тези препятствия по него, които сме поискали, защото знаем, че
можем да ги преживеем! Знаем го, защото живеем и заложеното, и трудността, и
справянето си в един и същ момент! Ние сме и случваме пожеланото! Точно това
пожелано преживяно има смисъл за нашето изкачване нагоре по спиралата на
собствената ни еволюция!
Ванина
02-06.07.2021 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар