.jpg)
Този въпрос изпъкна на фона на една от сутрешните ми медитации и оттогава го гледам с изследователските очи на своето вътре.
Знаете ли, кой е първият ни и единствен
дом, независимо, кой
при какви обстоятелства и къде е роден и живял, независимо дали тогава или днес
има покрив над главата си, дали има или не живи и любящи родители?
Истинският, най-важен и нужен
дом, без който е невъзможно да ни има е тялото ни.
Изначално ни е нужно време да
опознаем дома си, а после и какво усещаме и чувстваме в него. Усещанията на тялото
ни са нашият водач в реалността и предпоставка за възможната ни адаптация, а
чувствата са индикаторите ни за справяне. После, благодарение на околните,
започваме да имплантираме техни усещания и чувства по отношение на нашия дом и
заобикалящата ни/ги среда и така дотолкова се объркваме в нещата, които отвън
ни налагат, изискват, искат да мислим, че усещаме и чувстваме, че с времето
започваме да губим реалността за самите себе си, свързаността ни с тялото,
способността ни да усещаме и да чувстваме вярното за себе си. Така осезаемо загубваме
връзка с дома си. А, без връзка с дома си, сме без принадлежност, без граници,
без чувство за самосъхранение, без център, без живот, без призвание, без
смисъл, като пуснати в тотална безтегловност в междугалактическото пространство,
подритвани, полюлявани и запращани в посоки, които обслужват чужди желания,
идеи и интереси.
Причината: Мащабната маркетингова
илюзия, че болката е нужно бързо да бъде туширана, за да спрем да изпитваме
болка. Има бързи болкоуспокояващи и оздравяващи средства, бързо разкрасяващи и
възстановителни процедури, светкавично ощастливяващи храни, субстанции,
придобивки, пътувания, методи и начини да живеем в красив радостно надрусан свят,
където всичко е леко, весело и щастливо, а сивите и по-тъмни краски светкавично
могат да бъдат подменени на цвят, вкус и преживявания в безметежно романтично и
еуфорично блаженство. Отричането на действителността и случванията ни, не спира реалността, но пък е удачен вариант да фантазираме и се стремим
ежедневно към Живот извън нея. Живот като на филм, книга, песен или живот на ръба. Илюзията ни поглъща
и ни прави живи мъртви. Цели индустрии работят активно, за да ни оплитат в
паяжините на илюзиите, използвайки страхът от болката ни. Болка, която ни
вкарва в ужас и ступор и бързо искаме да я отхвърлим от себе си, защото е по-лесно
да не присъстваме, да не оставаме в нея, да не я живеем. 64 гена страх пулсират
в нас и търсят своето по-високо проявление. В бягство или война не сме способни
да видим доброто, което те носят. А, всеки страх, има за цел да стигнем до
дара му, до способността ни да открием възможността да служим.
Да загубим връзката с
дома/тялото ни е търсен ефект на всички рекламни, политически, глобални стратегии.
Там някога, нейде назад сме
почувствали болка. Болката ни е довела до разбиране, защо, как и кога ни
застига. След това се е намерил някой по-голям от нас, който да ни преведе от
позицията на собствения си опит, какво и как трябва да правим, че да не
повтаряме болката. И ако това е логично обяснимо по отношение на непипането на горещия
котлон, в повечето случаи не става въпрос за превенция и предпазване, а за
контролирано обезболяване, което освен застрашената зона, в крайна сметка
засяга и цялото ни тяло. Продължителното и често обезболяване на тялото, освен за предпазно средство срещу болката, се оказва и предпазно средство от всякакви
други емоции, включително позитивни. И така постепенно започваме да живеем
обезчувствени. Това, от своя страна задейства нуждата от излагане на по-силно,
по-продължително или различно по тип дразнение от страх и болка и всичко се завърта до блокиране
на поне една от многото системи обслужващи жизнените функции на тялото. А, това е само въпрос
на време!
Страхът и болката ни служат, за
да ни насочват през усещанията ни за тях и чувствата, които пораждат, за да си познаваме,
наблюдаваме и изследваме границите: телесни, емоционални, мисловни. Това е като
сверяване на часовника ни вкъщи, с вселенския, като синхронизиране. Няма как да виреем без липса на синхрон с всичко извън нас.
По-голямото в един момент изплюва по-малкото, когато то не успее да се
синхронизира с голямото.
Въпроси за
размисъл:
· * Долавям ли нуждите и усещанията на тялото си или
ги потискам, пропускам, забравям?
· * Задоволявам ли или презадоволявам тези нужди?
Как?
· * Този начин на задоволяване добър ли е за мен и
другите около мен?
· * Забелязвам ли границите на тялото, емоциите и
мислите си?
· * Уважавам ли своите и чужди граници?
· * Търся ли синхронизиране на своите и околни
граници?
Няма коментари:
Публикуване на коментар