Да преосмислиш отдаването

Има връзка между онова, най-чисто и свято чувство - любовта и децата.

Да искаш да отдадеш това чувство на някого е като отношението към собствените деца. И любимият човек, и детето са ни скъпи, мили, нежни, крехки, обични, свидни. И на любимия, и на детето си желаем да отдадем най-хубавото от себе си. Да научиш детето си на онова, което знаеш за живота е като да го споделиш с любимия. Мъдрият човек продължава да учи и от децата и от любимия си. Да възпиташ отношение е възможно, ако го даваш. Особено ако децата са от противоположния пол, те не могат да не усвоят от родителя си урока, каква обич да търсят в душите на бъдещите си партньори, а това е същата тази обич, която родителят има умението, качествата, способността да отдава, както на децата си, така и на любимия си.

И любимият човек, и децата единственото, което искат е да бъдат обичани. Чрез тази обич се учи много повече за живота, отколкото от всички години в училище, в университета... Любовта има способността да се обновява, преминавайки помежду ни и да увеличава възможностите ни за справяне, да ни обогатява, хармонизира, успокоява, вдъхновява, активизира, обучава... Попита и отдадена, ни усъвършенства повече от всички възможни специализации, защото повдига духа и изостря сетивата ни за най-фините трептения и енергии около нас. 

В астрологията, съвсем неслучайно любовта като чувство и отношение към нея, съжителства в един и същ дом, с отношението ни към децата,  

Нека се вгледаме в обичането и в децата и да помислим... 

Какво ли очаква едно дете от родителите си?  - единствено да чувства, че е обичано. А любимият? И за любимия и за децата, обичта е основната им храна. Обичта е основата и целостта, спойката на връзката.

Какво ли се случва в душата на едно дете, ако родителят му се разгневи, без да му обясни, че гневът му относно неговото поведение, не намалява обичта му към него?  - страда, плаче, чувства се самотно, страхува се, че не може да покрие стандартите на родителя си и ако това започне да се случва често, се затваря, чувства се необичано, незащитено и само започва да изгражда стени от защити, за да оцелее в този контраст-трайни щети. А любимият човек? И за любимия, и за децата, дори да сме им много гневни за постъпките, следва след като им обясним причините за собственото ни емоционално състояние, за онова, което ни е наранило и не приемаме за добре, да ги уверим че независимо от това ги обичаме.

Какво ли се случва в главата на едно дете, ако родителят му, се почувства обиден, наранен и се затвори в мълчание? - много страда, защото не знае, какво да направи, за да увери родителя си, че е допуснало грешка и недоумява, как може човекът, който довчера го обграждал с толкова внимание и нежност, сега да не съществува за него. Мълчанието е най-тежкото психично наказание, което родителят може да нанесе на детето си. Това буквално е убиване на психично ниво, защото е свързано с отнемане на психичния живот. Такива деца, после стават същия тип насилници. А, какво ли чувства любимият? И любимият, и децата се оказват в патова ситуация при мълчанието на значимия за тях обект. Да не разбираш, какво се случва в другия, какво преживява, какво мисли, как да му помогнеш, създава усещането, че каквото и да направиш по отношение на него, ще сбъркаш. А, щом се страхуваш да не сбъркаш и да не влошиш ситуацията, защото това все пак е най-важния ти човек, обичта се изкривява.

 Какво се случва при физическо насилие от страна на родителя върху детето е излишно даже да коментираме - наясно сме. Всеки насилващ децата си, насилва и любимия си. И в любимия, и в децата, възниква една жертвена привързаност към насилника формираща болна обич.

 Какво ли се случва във вътрешния свят на едно дете, което бива лишавано от това да вижда, чувства, получава обич? - израства душевен инвалид и никога не се адаптира към живота. А любимият? И любимият, и децата лишени от напояването и грижата на обичта, в един момент спират да вярват в смисъла на това чувство и прекарват остатъка от живота си в безчувственост и безверие в значимия друг.

 Какво ли се случва с детето, ако родителят, му каже, че повече не му вярва? - изпада в шок, не разбира, стои объркано и гледа, как единственият му най-близък човек не му вярва. Дори родителят да има основание за това, за детето тези думи са сриващи, жестоки, смазващи. Може ли да се живее във вина, че си загубил доверието на най-скъпия си човек? Такава вина, залепва и води до съзнателно несъздаване на връзки, за да се избегне възможността да разочароваш, кой да е значим следващ. А любимият? И, любимият и детето не знаят, как да реагират. Как да обичат, как да получават обич без доверие? Изтръгване е това от корен на живеца на любовта и светът им се обръща наопаки.

 Съзнаваме ли го като го причиняваме на децата си? А на любимия човек? Можем ли да го причиним на любимия, без да го причиним и на децата си? А обратно? НЕ, не можем!!!

Не можем, защото това е един подход, обич с едно и също начало и или го осъзнаваме и тръгваме да променяме дефектиралите от детството си сектори или ...

Едно пораснало дете, хубаво бронирано от родителските неумения, среща невероятна трудност да промени мисленето си, чувстването си, поведението си като вече възрастен и да не пречупва случващото му се със значимия друг, през погледа на травматичното детско преживяване.

Да променяме дълбоко врастналите възприятия на детето в нас е много трудно и съвсем не безболезнено, но всичко в името на любовта и децата си заслужава!

10.03.2014 г.

Ванина

Read More

Човекът в огледалото

Най-голямото предизвикателство, трудност, усилие не е да се справяме с другите и с онова, което те ни причиняват, а да разберем, преодолеем себе си и собствените си лутания в оплетените мрежи на Его-то ни, докато сме в преживяването.

Раждаме се толкова малки и беззащитни, толкова чисти и бели. После някой започва да пише върху ни и в зависимост от неговите знания, възможности, способности, умения и нравственост се деформираме.

Травматичните ни деформации стават толкова дълбоки, трайни и болезнени, че бързо забравяме естественото си състояние и започваме да се защитаваме, за да намалим и избегнем болката. Растем, а стрелите към душите и телата ни не спират, стават и по-остри и повече. Свикваме да се защитаваме, бронираме се и спираме да виждаме, че истинската причина за нашето преживяване не са другите, а онова, което ние влагаме, чувстваме, избираме за нас в този момент.

Да, трудно е да се види че истинската причина за преживяванията на човек е същата тази персона от огледалото срещу него.

Според вселенския дуализъм, ние се възнаграждаваме, но и наказваме, добри и лоши сме към себе си, обичаме си и се мразим, милваме се и се уязвяваме... И никой друг, освен нас самите не ни го причинява.

През погледа на астрологията, ни е дадено преживяването на определени опитности, но как да ги преживеем и с какъв интензитет е изцяло наш избор.

В астрологичната карта на раждането са записани нашите особености, черти, емоционални, психологични, умствени дадености, но как ще ги експлоатираме отново е наш избор.

Имаме възможност да следим транзитното движение на планетите около нашата рождена карта - ежеминутно. Можем да предвидим ситуации, но не и резултата от тях, защото сами избираме реакцията си.

Дадено ни е цял живот да се учим от случващото ни се, от хората около нас, от всяка глътка въздух, която поемаме... Преживяваме лутанията на децата си и тяхното нежелание и трудности в ученето, съпротивите им и много искаме да им дадем нова гл. т за ученето и живота, така че да са по-способни и годни да се справят за в бъдеще и да устояват на житейските предизвикателства. А, какво ли мисли нашият баща за нас? Не правим ли същото и ние с живота си? Лутаме се в Его-то си, не учим от училището на живота, тъпчем на едно място в себе си.

Да започнеш да променяш гледната си точка за живеенето е трудна личностна трансформация, едновременно изцелителна, променяща, болезнена, удовлетворяваща, уморителна, лека, инвестираща много енергия, сила, знания, умения.

Няма правилно и грешно по този път - всичко е едно. Правилно или грешно са просто понятия, а в контекста на живота най-правилните постъпки, често са се оказвали грешки, а най-големите грешки - най-правилното решение.

Постепенно започваме да се занимаваме не с другия, а със себе си, да обръщаме внимание на онова, което крием, не смеем да споделяме, премълчаваме във взаимоотношенията си. Насочваме вниманието си към разбирането на собственото си поведение, мисли, чувства, преживявания. Проглеждаме за заблудата, че е невъзможно да имаме само мед, рози и безкрайно слънце във връзките си с другите.

В живота времето е променливо: слънце, дъжд, гръмотевици, градушка, слана, облаци, мъгла, жега..., така се случва и във връзките.

Наивно е да смятаме, че можем да имаме само слънце във взаимоотношенията си. Не е възможно. Всяко време е хубаво време. Въпросът е само в нашето умение да задържим обичта, уважението, доверието, удоволствието да се чувстваме добре с другия, дори и в най-мрачното време.

Във всяка ситуация, в която се почувстваме наранени, имаме шанса да изберем да променим погледа си за нея, себе си и другия, така че да създадем по-добри и по-съвършени взаимоотношения, иначе се лишаваме от многобройни прекрасни моменти и от възможността да създадем стойностна връзка с човека отсреща. Попадаме в капана на непрекъснатото търсене на съвършения друг, а самите ние сме потънали в собственото и несъвършенство.

И еднаквостите и различията привличат. Ако в живота заедно се събират търпеливият с прибързващия, по-разумният с по-емоционалния, слушащият със словоохотливия, е за да се учат един от друг, да се допълват, да живеят в контраста и да се приемат. Прекалено съвършен е замисъла, а ние сме слепи и като нощни пеперуди се блъскаме и изгаряме в светлината на собственото си Его, а любовта е под носа ни: нежна, мека, гальовна, копнееща, разбираща, приемаща, отдаваща...

07.03.2014 г.

Ванина

Read More

Лъч в тъмнината

Защо ли споменавайки мъртвите, искаме Бог да им прости, след като очевидно единствените, които не можем да прощаваме сме ние хората? 

Ние не умеем да прощаваме и дори в този един единствен ден в годината, нарочен за това, пак не можем да го направим. Приемаме го като ритуал, който да изиграем театрално, но вътре в нас сме в съпротива на опрощаването.

Причината - не можем да простим другиму, ако не простим първо на себе си: грешките, посегателствата, злоупотребите, злепоставянията, лицемерието, заблудите, лъжите, обидите, изневярата ни към нас самите. Истина е, че целогодишно и многогодишно полагаме неистови усилия да бъдем нечестни към себе си - лишаваме се от обич, грижа, внимание. Поставяме други като по-значими за нас, от нас самите, оправдавайки се със саможертвата и грозотата на егоизма. Бичуваме се за всяка грешка или обиждаме някой друг. Неуморни сме в самозащитата от своите или чуждите посегателства. Страдаме денонощно, заради идеята да се сравняваме с всеки друг. Нараняваме друг, защото го сравняваме със себе си. Когато се впуснем във вековния танц на ролите на защитниците ни - спират да виждат душите ни, потапяме душите си в тъмнина.
 За късмет животът е дуален и тъмнината е само отсъствие на светлина. Само един лъч светлина е достатъчен, за да осветим и огледаме объркването си отвътре. 
Нека простим първо на себе си, за да можем да простим и на всички други! 
Прошката е свързана с възможността да заобичаш отново и да си дадеш шанс /лъч светлина/, да мислиш за себе си и за другите по нов начин. Ако се върнем назад, много назад, толкова назад, колкото можем въобще да си спомним, вероятно ще си признаем, че най-първото нещо, което не сме могли да простим още като деца, това е проявата на необич към нас. Време е да се върнем до този детски момент и да възстановим пътя, който тогава сме разбили в душите си - прощавайки и на себе си и на другите стореното - с много обич. Ако успеем да простим онова там, от позицията на това тук, ще спрем да изпитваме нужда от ролите си и ще виждаме в действията на другите, детската болка на техните роли. Ако успеем чрез обичта да излекуваме тези рани, можем да живеем пълноценно себе си, разбирайки другите.

02.03.2014

Ванина

Read More