Защо ли споменавайки мъртвите, искаме Бог
да им прости, след като очевидно единствените, които не можем да прощаваме сме ние
хората?
Ние не умеем да прощаваме и дори в този
един единствен ден в годината, нарочен за това, пак не можем да го направим.
Приемаме го като ритуал, който да изиграем театрално, но вътре в нас сме в
съпротива на опрощаването.
Причината - не можем да простим другиму,
ако не простим първо на себе си: грешките, посегателствата, злоупотребите,
злепоставянията, лицемерието, заблудите, лъжите, обидите, изневярата ни към нас
самите. Истина е, че целогодишно и многогодишно полагаме неистови усилия да
бъдем нечестни към себе си - лишаваме се от обич, грижа, внимание. Поставяме
други като по-значими за нас, от нас самите, оправдавайки се със саможертвата и грозотата на егоизма. Бичуваме се за всяка грешка или обиждаме някой
друг. Неуморни сме в самозащитата от своите или чуждите посегателства. Страдаме
денонощно, заради идеята да се сравняваме с всеки друг. Нараняваме друг, защото
го сравняваме със себе си. Когато се впуснем във вековния танц на
ролите на защитниците ни - спират да виждат душите ни, потапяме душите си в
тъмнина.
За късмет животът е дуален и тъмнината е само отсъствие на светлина. Само един лъч светлина е достатъчен, за да осветим и огледаме объркването си отвътре.
Нека простим първо на себе си, за да можем да простим и на всички други!
Прошката е свързана с възможността да заобичаш отново и да си дадеш шанс /лъч светлина/, да мислиш за себе си и за другите по нов начин. Ако се върнем назад, много назад, толкова назад, колкото можем въобще да си спомним, вероятно ще си признаем, че най-първото нещо, което не сме могли да простим още като деца, това е проявата на необич към нас. Време е да се върнем до този детски момент и да възстановим пътя, който тогава сме разбили в душите си - прощавайки и на себе си и на другите стореното - с много обич. Ако успеем да простим онова там, от позицията на това тук, ще спрем да изпитваме нужда от ролите си и ще виждаме в действията на другите, детската болка на техните роли. Ако успеем чрез обичта да излекуваме тези рани, можем да живеем пълноценно себе си, разбирайки другите.
За късмет животът е дуален и тъмнината е само отсъствие на светлина. Само един лъч светлина е достатъчен, за да осветим и огледаме объркването си отвътре.
Нека простим първо на себе си, за да можем да простим и на всички други!
Прошката е свързана с възможността да заобичаш отново и да си дадеш шанс /лъч светлина/, да мислиш за себе си и за другите по нов начин. Ако се върнем назад, много назад, толкова назад, колкото можем въобще да си спомним, вероятно ще си признаем, че най-първото нещо, което не сме могли да простим още като деца, това е проявата на необич към нас. Време е да се върнем до този детски момент и да възстановим пътя, който тогава сме разбили в душите си - прощавайки и на себе си и на другите стореното - с много обич. Ако успеем да простим онова там, от позицията на това тук, ще спрем да изпитваме нужда от ролите си и ще виждаме в действията на другите, детската болка на техните роли. Ако успеем чрез обичта да излекуваме тези рани, можем да живеем пълноценно себе си, разбирайки другите.
02.03.2014
Ванина
Откакто съм тръгнала за насам, умувам върху справянето си с нежеланието да участвам в този фарс. Какво да сторя. Ако отсъствам, ще бъда низвергната. Ако не поискам/не дам опрощаване, защото не го чувствам наистина и във всеки случай ще съм неискрена, лъжовна, лицемерна, ще бъда поругана. Какъв е смисълът да търся прошка там, където няма да ми бъде простено със сърцето, само с устата, само с думите, а не с душата. Когато обичта и за мен е заключена. Защото такава е традицията?! Е, прощавай традиция, ще се свържа с теб, когато и аз и ти сме цялостно истински.
ОтговорИзтриванеПомири се със себе си!
ОтговорИзтриване