Съм моженето да съм!

Пролука, тъмнина, пещера... Мога ли да се върна, там откъдето съм дошла? Ами ако тази пещера е на Луната?! В момента Луната се е простряла като огромен лампион на тъмния звезден простор. Виси и се полюшва магично във февруарската пролет с цялата си пълнота и ослепителност. Детето в мен е любопитно и нахално разтърсващо матричния храсталак с алогични приумици, абстрактни колажи и щуротворно изкуство. Наумила съм си екстремно скачане в отдавна отлагано предизвикателство и скачване със завършилата версия на себе си. Целият матричен ветровихър е така усилен, че се опитва максимално да затормози и потисне възможностите ми за лунно шофиране, да създаде силен фонов шум, заглушаваш сърдечния ми ритъм, да ме застигне метеоритен дъжд на Луната, та да се откажа и този път.

Твърде е лесно – мога го!

Страшното е в това да скоча с главата напред и да се преодолея. Сега разбирам защо ми е пещера на Луната, до която да стигна със светъл автомобил и това разбира се да е част от обичта, с която ще изритуалствам и изсвещенодействам кръщенето ми в лунатичка /жена тичаща по Луната/ или лунна пещернячка.

Несвързана съм за непознаващите опростения състав на хаотичната материя, в която най-сигурното е, че всичко по-скоро се поглъща и наслагва едно върху друго, отколкото се подрежда хронологично.

Виждам пласта, в който съм онова, което винаги съм.

И се усмихнах :). Днес вече е било! Утре е днес!

Ако можех да направя нещо за себе си вчера, пак щях да направя същото. Най-добрият път за мен е моят път! Най-вълнуващото е да запазя честота на това трептене, в което вибрирам!

Съм моженето да съм!

23.02.2016 г.

Ванина