Защо не мога да се отдам?
Защото отдаването търси сигурност, върху която да се случи! А, външна сигурност няма! Тя винаги си остава несигурност! Никой и нищо извън нас не е в състояние да ни даде сигурност, за да се почувстваме способни да се отдадем на живота! Самият живот ще ни подтикне да му се отдадем, ако влезем в сигурността си отвътре.
Сигурността отвън е илюзорно понятие и каквото и да правим не сме в състояние да се подсигурим отвън, щом всичко отвътре ни клати. Неосъзнатостта на този процес води ума ни към неспирен и незадоволяващ се от нищо, стремеж за създаване на фалшиво външно подсигуряване: пари, имоти, вещи, хора, работа, преживявания, емоции..., към един безкраен глад за всякакви външни неща и независимо от многобройните възможни варианти-избори и собствената ни и чужда умствена гениалност в намирането на все по-нови, различни, модерни източници за задоволяване на търсещия решението за вътрешното си клатене ум, това се оказва трудно, все по-трудно, докато в един момент не се осъзнае, че е невъзможно за случване по този начин.
По пътя на целия този неуморен опит в един момент се ражда и зависимостта. Зависимост от точно същите тия неща и хора, към които малко преди това толкова стремително сме вървяли, искали, подсигурявали сме си, именно, за да получим сигурността, която желаем. Така се оказваме в два капана. Единият е този на незадоволяващият се от нищо глад, търсене и опитване на все по-нови, различни, неизпробвани досега варианти за "нахранване" отвън, за да получим сигурност отвътре. А, вторият на попадането ни в зависимост от точно същите подсигурени от нас самите: неща и хора.
В същината си копнежът ни е да получим вътрешна сигурност, за да се отдадем на живота и това, което той ни предлага, защото сме част от нещо много по-голямо, което не сме в състояние, нито пък можем, още по-малко е нужно да го изконтролираме да ни се подчини и да ни служи!
Всяка зависимост е свърана с външно закопчаване, което да ни осигури “храната”, която умът ни счита, че ни липсва в конкретния момент. Истинската храната за душата ни, може да бъде провокирана отвън като глад, защото именно така умът ни е обучен да я търси, но тя си е единствено и само в нас. Никой отвън не е в състояние да задоволи глада на душата ни, може само да го сподели! Всеки е важно да се обърне навътре, за да отключи собствения си душевен хамбар! Само в него има всичко нужно за себе си! Как се случва обръщането навътре?!? Като спрем да търсим “храната” за душата ни отвън! Като спрем да търсим сигурността отвън! Като поемем на своето си алхимично пътуване и се оставим на всеки от процесите да ни разтърси и подреди. Едва тогава ще осъзнаем предимството на вътрешната си сигурност!
Истинската причина да не успяваме да намерим решението отвън е в трудността ни да се отместим и най-сетне да погледнем навътре, но това е свързано с редица неприятни себеосъзнавания, които е нужно да успеем да понесем, за да продължим.
Има и трети капан. За да насочим и задържим поглед навътре без да бягаме отново и да се отказваме бързо, щото отвън нещата винаги са били по-бързи, по-лесни и уж "по-безболезнени" е нужно да успокоим своето вътре, а това под непрекъснато забързващият се външен ритъм и движение е много трудно да се случи.
Вероятно всеки усеща, колко е забързано времето вече и как 24-те часа от денонощието, не стигат за нищо. Чувството ни е, че всеки момент нещо сякаш ще ни изплюе/изкара от цикъла на живота. Това е неслучайна времева преса. Ако се поддадем, резултатът е, че най-малко са ни прегряли бушоните /т.нар. burn out/ или навлизаме в някое болестно състояние.
Справянето с времевата преса е в ежедневното трениране на вътрешен покой, за да забавим процеса, в който всичко отвън ни повлича. Това става все по-трудно, защото всичко отвън е толкова изкуствено забързано и ни създава илюзията, че единственият вариант да оцелеем е да се равним по него. Да се откажем от равнението отвън си е чисто геройство и е свързано с отказване от сравняване, съревноваване, воюване и побеждаване!
Да запазим съда/тялото си от прегряването отвън е като да се научим да сЪдържаме емоциите вътре без да ги потискаме/сдържаме или разплискваме навън. Това е първият етап от алхимичното пътуване на душата!
Защото отдаването търси сигурност, върху която да се случи! А, външна сигурност няма! Тя винаги си остава несигурност! Никой и нищо извън нас не е в състояние да ни даде сигурност, за да се почувстваме способни да се отдадем на живота! Самият живот ще ни подтикне да му се отдадем, ако влезем в сигурността си отвътре.
Сигурността отвън е илюзорно понятие и каквото и да правим не сме в състояние да се подсигурим отвън, щом всичко отвътре ни клати. Неосъзнатостта на този процес води ума ни към неспирен и незадоволяващ се от нищо, стремеж за създаване на фалшиво външно подсигуряване: пари, имоти, вещи, хора, работа, преживявания, емоции..., към един безкраен глад за всякакви външни неща и независимо от многобройните възможни варианти-избори и собствената ни и чужда умствена гениалност в намирането на все по-нови, различни, модерни източници за задоволяване на търсещия решението за вътрешното си клатене ум, това се оказва трудно, все по-трудно, докато в един момент не се осъзнае, че е невъзможно за случване по този начин.
По пътя на целия този неуморен опит в един момент се ражда и зависимостта. Зависимост от точно същите тия неща и хора, към които малко преди това толкова стремително сме вървяли, искали, подсигурявали сме си, именно, за да получим сигурността, която желаем. Така се оказваме в два капана. Единият е този на незадоволяващият се от нищо глад, търсене и опитване на все по-нови, различни, неизпробвани досега варианти за "нахранване" отвън, за да получим сигурност отвътре. А, вторият на попадането ни в зависимост от точно същите подсигурени от нас самите: неща и хора.
В същината си копнежът ни е да получим вътрешна сигурност, за да се отдадем на живота и това, което той ни предлага, защото сме част от нещо много по-голямо, което не сме в състояние, нито пък можем, още по-малко е нужно да го изконтролираме да ни се подчини и да ни служи!
Всяка зависимост е свърана с външно закопчаване, което да ни осигури “храната”, която умът ни счита, че ни липсва в конкретния момент. Истинската храната за душата ни, може да бъде провокирана отвън като глад, защото именно така умът ни е обучен да я търси, но тя си е единствено и само в нас. Никой отвън не е в състояние да задоволи глада на душата ни, може само да го сподели! Всеки е важно да се обърне навътре, за да отключи собствения си душевен хамбар! Само в него има всичко нужно за себе си! Как се случва обръщането навътре?!? Като спрем да търсим “храната” за душата ни отвън! Като спрем да търсим сигурността отвън! Като поемем на своето си алхимично пътуване и се оставим на всеки от процесите да ни разтърси и подреди. Едва тогава ще осъзнаем предимството на вътрешната си сигурност!
Истинската причина да не успяваме да намерим решението отвън е в трудността ни да се отместим и най-сетне да погледнем навътре, но това е свързано с редица неприятни себеосъзнавания, които е нужно да успеем да понесем, за да продължим.
Има и трети капан. За да насочим и задържим поглед навътре без да бягаме отново и да се отказваме бързо, щото отвън нещата винаги са били по-бързи, по-лесни и уж "по-безболезнени" е нужно да успокоим своето вътре, а това под непрекъснато забързващият се външен ритъм и движение е много трудно да се случи.
Вероятно всеки усеща, колко е забързано времето вече и как 24-те часа от денонощието, не стигат за нищо. Чувството ни е, че всеки момент нещо сякаш ще ни изплюе/изкара от цикъла на живота. Това е неслучайна времева преса. Ако се поддадем, резултатът е, че най-малко са ни прегряли бушоните /т.нар. burn out/ или навлизаме в някое болестно състояние.
Справянето с времевата преса е в ежедневното трениране на вътрешен покой, за да забавим процеса, в който всичко отвън ни повлича. Това става все по-трудно, защото всичко отвън е толкова изкуствено забързано и ни създава илюзията, че единственият вариант да оцелеем е да се равним по него. Да се откажем от равнението отвън си е чисто геройство и е свързано с отказване от сравняване, съревноваване, воюване и побеждаване!
Да запазим съда/тялото си от прегряването отвън е като да се научим да сЪдържаме емоциите вътре без да ги потискаме/сдържаме или разплискваме навън. Това е първият етап от алхимичното пътуване на душата!
Успокоението е, че веднъж тръгнал, знаеш, че това е пътя и връщане назад няма!
22.09.2021 г.
Ванина
Ванина
