Заради златото на собствената си душа

 

Ако сме честни със себе си и другите, ако избираме вярното за себе си, обидите нямат почва да избуят като плевели и да заглушат кълновете на посятото от нас добро тук. Ако няма обида няма и страдание. Ако няма обида няма нужда от прошка. Прошката е силно лекарство, бързодействащо, но непредназначено за масова употреба, защото е процес изискващ добро общуване със себе си, обич, разбиране, състрадание, нежност, умение да стоиш в болката без да бягаш или да я гониш. В днешно време сме презадоволени от възможности за бягства и идеи за борба. Оставането в болката изисква воля, усилие, издържливост, вяра, отдаденост, силна обич. Да гледаш филма на собствената си болка и себе си в главната роля е трудно изпитание. Да приемеш съществуването на болката ти и да си простиш дългогодишното си стискане за нея до изнемога, до обезчувствяване, омаломощаване, разболяване на тялото си е свещен, катарзисен, трансформиращ момент - инсайт/заря на Живота. Празник за душата и нов Живот за тялото.

Днес има смисъл да помълчите и да гледате навътре в себе си. Има смисъл да останете мили и любящи към всичко, което ще намерите за прощаване във вас самите. Колкото обиди и страхове носите, колкото страдания и болести сте натрупали, толкова компромиси сте направили с вярното за вас и толкова прошки са ви нужни само на вас, към вас самите.

И изговаряйте онова, за което си прощавате. Няма смисъл, нито стойност за вас от това да си кажете: „Прощавам си!“, ако не назовете, за какво си прощавате.

Оставате ритуалите по масово прощаване, защото така се прави само и точно днес. Докато сами не влезете в пречистващия огън на себеопрощението и не преживеете болката от изгарянето на всички срастнали се с тялото и ума ви обиди, компромиси, страдания, докато сами не преживеете катарзисния процес на себеопрощението, нито можете истински, нито има смисъл да вървите за пореден път срещу себе си и да изричате: „Прости ми!“ – „Прощавам ти!“. Така само се заигравате с една големина, която ще ви навлече още проблеми.

Абсолютно невежество е да кажеш на някой „Прости ми, ако нещо съм те обидил!“, без да назовеш, за какво точно искаш прошка. В това няма никаква лична ангажираност с лъжата, измяната, посегателството, които знаеш, че си извършил. Няма осъзнатост. Има празнословене, замазване на лайната, бягство от същината на проблема, бягство от сърцето, а в него се ражда истинската прошка. Абсолютен буламач е да кажеш или чуеш: „Прощавам ти!“, само защото такъв е очакваният отговор. Как се прощава без разкаяние? Как се прощава без да си се уверил, че другият осъзнава, какво точно му прощаваш? 

О-о-о, да, версията е аз да простя е важно, ангажиментът дали другият се разкайва истински е негов! Дали, обаче докато сееш с високо вирната глава прошки към другите, се сещаш за твоя ангажимент в процеса? Ти не си по-голям от Господ! За да застанеш срещу другия и да чуеш нуждата му от прошка /защото прошката е вътрешна нужда, не външно обусловен акт/, означава да си сетивен за страданието му, да си човечен, мил, добър, любящ, да имаш очи за собствените ти грешки, идентични с тези на другия и да не се смяташ, за по-голям, по-мъдър, по-великодушен от него… Това е същият път , в който и ти сам /ако си го направил до момента/, си прекарал през огъня, ония болезнени части от себе си да прегорят и да се прочистят, за да остане само златото на душата…

Заради златото на собствената си душа днес помълчете и останете в процеса на себеопрощение!

26.02.2023 г.

Ванина