Дните в годината, които било прието да прекараш радостно се наричали празници. Замислих се над това празнично определение, защото нещо в мен не можеше да се съгласи с него. Думата, която ми вадеше очите беше „прието”. Кой го е приел? Защо го е приел? И като го е приел, как пък ще мe застави, аз да го приема? Как така се случи, че „празникът” преди, вече няма нищо общо с „празникът” сега? Кой изроди празниците? Защо празникът днес е равнозначен на преяждане и препиване в семейно и/или приятелско обкръжение. Не разбирам тази „празнична” етимология, затова тръгнах по следите на празничното в себе си.
Откакто започнах да обръщам внимание на душевните си състояния, в мен се поради интерес за себеизследването им, за проследяване на провокациите им, за търсенето на вариантите за промяна, за възможността самата аз да ги контролирам, пък дори и манипулирам в моя си полза.
Предпразничните и празничните дни винаги са били перфектната територия за тренировка на разбраното, проверка на наблюдаваното и изключително ценен терен за всякакви душевни симулации.
В околопразничния въздух има нещо специално. Усещането за едно голямо всеобщо чакане нещо да се случи. Ама нещо, от ония неща, които хем все си пожелаваме, хем не ни се ще да си признаваме, че малко вярваме да ни се случат. Странно вътрешно противоречие. Да произнасяш думите, а да не им вярваш. Да мечтаеш, а отвътре да си повтаряш – Няма как да стане! Да пожелаваш и искаш, но предварително създал кръга на ограниченията и невъзможностите за всичко пожелано и поискано. Все едно да ти се прияде шоколадово суфле, да си го приготвиш сам, да го сложиш във фурната, да я включиш на 200° С, но преди това да идеш да дръпнеш бушона с мисълта, че то тъй и тъй няма да стане както ти се иска, щото и ток да има едва ли ще улучиш да го извадиш в минутата, в която е течно и перфектно за хапване с най-голямо удоволствие. И никога не разбираш как е, защото никога не си посмял да поискаш и довършиш исканото още в мисълта си.
Връщам се на празниците.
Думата празник някак автоматично изключва усамотяването, самовглъбяването, себеанализирането и предполага събиране в големи компании, прекарване на времето сред повече хора, търсене на повече шумни забавления или поне такъв модел на поведение ни внушиха в годините от рекламите.
Не съм против този начин на празнуване, но има нещо сбъркано в този модел на възприятие и точно тази Коледа, започнах да мисля, какво не е наред в това празнуване и защо не забелязвам нищо празнично в това да ядеш и пиеш по много, няколко дни поред.
Не е ли по-празнично вместо цял ден преди празника да готвиш като за цяла рота войници, да прекараш това време в създаване на нещо ново, красиво, различно, нещо което ще измислиш, изработиш и подариш с желание на някой друг. Разбира се, ако творческият импулс е именно в храната, то приготвянето й ще бъде удоволствие, изкуство и вдъхновение и би имало далеч по висока стойност от завитите набързо сарми, сварения боб и напълнените чушки, защото така трябва.
Количественото ядене и пиене не е способно да замести ничия душевна празнота. Може само да създаде здравословни проблеми и то точно заради липсата на душевна осъзнатост.
Всяко „трябва” убива инициативността, приспива таланта, спъва напредъка и креативността.
Когато подариш на някой част от себе си, му предаваш искрата, светлината. Приемайки я той става по-светъл, по-мъдър, по-добър. Безразборното пазаруване с цел подаряване обезличава интимността на преживяването. Най-добрият подарък е онзи зареден със собствената енергия, мисъл и любов.
Време е да прогоним дългогодишно наслоената мъгла на глобалния, рекламно-комерсиален начин, по който унищожаваме празничното в празниците. Празникът е време за душевно пречистване, за преосмисляне, за обръщане към хора и занимания, които харесваме и обичаме, а все не ни остава време за тях в делника, за раждане на нещо ново в нас. Празникът е ден, в който е добре първо да подарим нещо на себе си, а после на другите, защото само постигнали хармонията, настроението и щастието от празника вътре в себе си, сме способни да направим нещо и за другите.
Време е да потърсим истинската празнична светлина, отвъд изкуствената създадена , за да се забелязваме в мъглата.
Време е всеки да потърси празника първо в себе си.
Време е в Новогодишната нощ да си подарим един на друг обичта, която притежаваме.
Време е да си пожелаем светлината отвътре.
До сбъдване!
30.12.2011 г.
Ванина
