Празнота

Тя седеше на прозореца с изпразнени от емоции очи. Отдавна не беше попадала нищото. Свляклата се тъмнина несъмнено й уреждаше удобството да гледа пред себе си и да не вижда. Светът вътре в нея току що беше ограбен, по-лошо гневно изтърбушен. Любимите й лилави цветя бяха зверски изкоренени и захвърлени със злоба в краката й като наказание. Очите й не вярваха, че злобата, ревността и страхът могат да бъдат толкова силни, толкова смразяващи, толкова безпощадно раздиращи Свободата й.

Няколко минути преди това усети леда, който я застигаше. Видя грозотата на момента, в който присъстваше. Чу думите, които я бяха замерили безпощадно и оставиха рани и синини по светлата й кожа. Видя ги как летяха към нея, как раздираха плътта й, как Той се беше увил от мръсната пяна на садистично си удоволствие. Очите му искряха, захранвани от страшна сила, ръцете му разсичаха въздуха като остриета.

В началото Tя имаше намерение да му обясни спокойно своята гледна точка. После неусетно бе повлечена от него към бездната на самозащитата и осъзна, че арсенала, който Той беше вкарал срещу нея в действие не беше просто за печелене на точка, не просто за сплашване, а за да я обезличи, да я срине, да я подчини, за да я притежава по някакъв странен, чудовищен, негов начин.

Тя нямаше сила да влиза в двубой. Не можеше да излезе невредима от това насилие. Това не беше нейният ринг. Точно в този момент видя как нищото започна да я изпълва. Как празнотата изсмуква смисълът на живеенето и тънички струйки надежда започнаха да се процеждат изпод пръстите й извън нея. Да се спасиш в празнотата беше крайната фаза на самосъхранението. В празнотата няма усещания, няма емоции има бяло нищо... Там влизаш като на лечение, като за спасение. Там душата е недостижима и за враждебността и за любовта. Там душата ти е само твоя, като в онзи момент, когато се раждаш и започваш да пишеш и рисуваш върху й. В бялото пространство си защитен от всички и лоши, и добри посегателства. Не живееш, а просто функционираш, подчинен на биологията. Спираш да виждаш смисъла, защото той избледнява и се слива с белотата на празнотата. Спираш и да го търсиш, защото в празнотата, спомените са промити, неясни, мъгливи, а бъдещето невидимо. Днес в празнотата е само тишина и отказ.

Не можеше да остане дълго на прозореца. Вятър беше започнал да пронизва тялото й. Погледна Луната, а дали я видя? След няколко мига и тя изчезна някъде далеч от нея. Затвори прозореца и се зае с рутината на нещата. Така започваше потапянето в празнотата с отричането от емоциите. Дали утре ще си спомня, че в Светa има красиви емоции? Вероятно не, но нямаше да допусне лошите в себе си. Никога повече няма да бъде част от тях и няма да допусне да я докоснат с нечистивите си дебели пръсти.

Щом иска да ме притежава...Ето!

Да му е честита празнотата в мен!

06.12.2011 г.

Ванина