Дишай за мен!

Дните ромолят, спускайки се в сутрешната си замечтана очакваност, с която първите слънчеви лъчи пронизват нежно зениците, а по тревата са се натъркаляли като умишлено разпилян наниз капчиците роса.. Лекият бриз напомня за близостта до нееднакво синьото, любимо морско вдъхновение, а птичите трели изстрелват най-смелите ти надежди в синевата.

Миг като вечност ....

Миг, в който за едно вдишване задържаш смисъла в себе си, обримчваш желанията си в цветни балони и ги пускаш да яхнат свободата..

С изпъплянето на огненото кълбо по небосвода си слагаш юздите и започваш съвсем съзнателно и доста мазохистично да ги издърпваш до самонараняване. Поглеждаш живота право в кървясалите, животински очи и страхът от правилното, грешното и границите на възможното вече е способен да разшири заниците ти до безпощадна агресивност.

Следобед, умората впива в теб хилядите си пипала и постепенно отстъпваш няколко крачки от идеята да се наложиш на деня на всяка цена.

Приспиването на дневния двубой от надскачането на Аз-а, те люшва в лодката на смирението. Размислите ти се упоени от обещанията за следващата победа и от невъзможността да забележиш собствените си размити контури в огледалото на любовта.

Любов ли казах?

Как забравих за нея, в това надбягване с невъзможността да бъдеш винаги на висота в мисленето за случващото се по клокочещата вода на животоденя?

Тя е оазисът, без който нито заранта, нито денят, нито вечерта са живот.

За нея пиша и на нея казвам: Само без теб съм сама. Само без теб съм по-малко себе си. Само без теб съм по-малко необходима. Само без теб съм без лице, без вода, без вдъхновение ...

Дишай за мен!

26.01.2012 г.

Ванина