Днес е 80-тият ден. Страхувам се, че ще станат 800, 8000... без да достигна до това в себе си,
което не ми дава мира и ме мята в морето ми, със силата на мъртво вълнение.
Излизам отгоре,
поемам въздух за част от секундата и мътна вода ме засмуква и забива на дъното във фуния от пясъци.
Пясъци, които стържат голото ми тяло, впиват се в мен и боли вероятно, но по-отвътре идва страшната болка.
Удрям се в дъното като парцалена кукла и нещо ме повдига нагоре към
повърхността за още една кратка порция въздух. Чувствам се като забавление, за садистичен
наблюдател. Изнемощявам от съпротиви, отпускам се полужива и вълните спират за
неизвестно време. Нося се на повърхността. Опитвам се да успокоя ритъма си, да
го синхронизирам с полюшването. Трудно е!
Жива ли съм?
Аз ли надигам
пак вълните?
Страхувам се, че
годините ще минат преди да вникна в смисъла на тази болка.
Страхувам се, че
никога няма да разбера, защо кръгът е такъв.
Тук е само
страдание. Живеем в страданието, удължаваме го. Може би не сме си заложили
изход от него! Може би и не търсим изход! Може би живеем, за да изстрадаме!
Може би нестраданието е само да подсили самото страдание с още по-голяма сила! Може би се самозалъгваме, че има друго освен страдание!
Страданието е
някак сигурно, неотменно, гарантирано. Страданието е като отправна точка от
раждането към умирането. Страданието е впечатано във времето.
Нестраданието е
временно. Нестраданието е патология. Еуфорията е лудост - страданието норма.
Страданието е
постоянното присъствие във всеки миг. Нестраданието краде време от страданието.
Време, което изглежда някак безуспешно, безсмислено, глупаво отклонение на фона
на сигурния финал. Никой не умира щастлив, освен болните от нестрадание...
Страданието
осмисля всичко дори нестраданието. Парадокс.
Не знам нищо за
процеса от умиране към раждане. Може би не си го спомням нарочно – по волята на
садистичния наблюдател, но виждам, че в целия процес от раждането към умирането
– умираме с всяка секунда, всяко вдишване, всеки миг и това е свързано със
страдание. Нестраданието по този път е едва забележимо и се опитва всячески да
оправдае страданието. Събираме се, за да се разделим. Щастието от мига, в който
се е появило, започва да свършва. Любовта от първия миг, започва да изстива.
Приятелството поема пътя на забравата, а хубавото се изпарява в края.
Носим печатите
на страданието до края или и отвъд него. Запълваме пространството, за да го
изпразним.
Удрят ни
пясъците, дерат ни, потъваме... Създаваме, за да изгубим.
Обреченост още
от първата глътка въздух.
„Здравей, моя
любов и моя любов, сбогом!
Всички се
раждаме и всички умираме!”
/https://www.youtube.com/watch?v=1hiEXwyto4k/
И там под
пироните и кръста е затрупано всичко, което е създавало, раждало, обичало, усмихвало,
ощастливявало в късите мигове между две дълги страдания...
Там е всичко, но
за ирония, никога повече не виждаме там смях, щастие, любов... Пръстта е като
символ на вечната забрава.
Болезненият
спомен от загубата съвсем не е смях, щастие, любов...
И цикълът се
повтаря с децата ни...
Здравей!
и
Сбогом!
19.02.2015 г.
Ванина