Обичайте и приемайте себе си!

Цял живот препускаме за едното обичане и приемане.

Цял живот се вкопчваме в това да го получим от хората и най-вече от тези, които желаем най-силно.

Цял живот се променяме, за да си го подсигурим и днес, и утре, и вдругиден, по възможност с гаранция за вечни времена.

Цял живот креативно компенсираме желанието си за обич и приемане с по-здравословни, не много здравословни и вредни зависимости.

Цял живот копнеем за нещо, което някой, някога ни е показал, че може да ни бъде отнето, ако не бъдем, такива, каквито се очаква от нас. Някой, който се е възползвал от нашата детска безпомощност и абсолютна зависимост от ръцете, които ни поемат тук с първото ни вдишване.

Цял живот сме склонни да обвиняваме тези ръце и съдбата си, че все сме лишени от обичта и приемането на другите, че те са първопричината да сме нещастни, а от там и болни, необичани, неуспешни, несправящи се, нямащи и несбъдващи желаното.

Идваме тук. Избираме си, кой да ни нарани, отхвърли, изостави или отблъсне, с надеждата поне този път по-рано да си спомним, че сме тук, за да генерираме обич и приемане на самите себе си.

Само обичайки и приемайки себе си, можем да проявим разбиране, състрадание, милост, обич и приемане към всеки друг в живота ни.

А, това пък ни е необходимо, за да ни държи будни, че тук нещастията поради болести, загуби, несправяне, неуспех, са не от липсата на добър социален статус и материално-осигурен живот, а от липсата на обич и приемане в отношенията ни!

Това се крие зад думите: „Аз Съм, Алфа и Омега, началото и краят”.

Споменът за онова състояние, когато сме горе – се нарича Любов!

Истинската Любов е обич и приемане!

Обичайте и приемайте себе си!

Другото е въпрос на време и гледна точка, а всички физични величини са относителни, така че не се вторачвайте в тях.

Скочете отвъд времето и пространството с обичане!

17.06.2016 г.

Ванина

Read More

Лабиринтът

Чувствам се цяла, завършена и неподправена – себе си ...

Може това чувстване да се задържи за кратко в мен, а може да пожелае да тръгне нанякъде.

Разбирам обичането отвътре ...

Виждам нанатрапчивата си сила на моженето ... и спокойна съм ...

В този вътрешен мир, цялото хаотично и неистово блъскане отвън на всеки във всеки и на всеки в себе си – изглежда безсмислено и излишно упражнение!

Искането в този момент не е важно, само случването – а в хармонията, търсенето избледнява, защото ставаш намереното ...

Съм и горе, и тук, и долу, и вчера, и днес, и утре, и всяко туптящо същество още! Съм свързана с източника на всичко или той просто е в мен!

Вълните ми са спокойни!

И виждам копнежа по обичане на всеки, грижливо прикрил тази си „уязвимост” зад избрано поведение и роля, толкова далечно от първоначалния копнеж, колкото сложен лабиринт е способен да сътвори мозъкът му.

P.S. https://www.youtube.com/watch?v=rIDp35hMRHU

31.05.2016 г.

Ванина

Read More

Да живееш себе си!

Мислите ми свъртат и утихват. 

Денят е празничен. 

Можем ли да забравяме?
Не!
Можем да забравяме само онова, което никога не ни е докосвало, никога не се е задържало в нас, никога не сме го подслонявали в себе си, никога не сме го хранили, обгрижвали, отглеждали. То е нищо за нас!
Всяка приютена емоция е следа, която се помни завинаги!
Всяка следа е частта от нас кодирана във времето и пространството на случването й.
Всеки код отключва врата. Зад всяка врата стои възможност за ново случване на себе си.
Всяка възможност може да бъде използвана или не!
Това е изборът ни!
Изборът е въпрос на лична осъзнатост, на разбирането в себе си, на несъзнаваното желание да сгрешиш дори, за да научиш следващото.
Ние сме свързани!
Всеки от нас е свързан с другия и всичко, което го докосва.
Свързването с другия е обмен, поредица от емоционални докосвания.
Истината е илюзорна...
Всичко тече и всичко е променливо..
Да мразиш другия дори, когато пледираш обич, да наказваш другия, дори когато рекламираш посвещаването си на него... – това объркване отвътре ощетява животи, подменя ценности, съкращава красота и щастие, погубва себе си...
Да не искаш да останеш насаме с уж важния за теб е страх да видиш себе си, да се приемеш, че не си това, което искаш да си...
Животите са игра, в която няма победител, защото всеки един е планирал да бъде победен в него, докато търси победата на душата. Ей, това е разпятието!
Да знаеш, че ще те разпънат, но да следваш пътя си.
Разликата е само една, че ние винаги искаме да забравим, че ще дойде времето, в което ще бъдем разпънати!
Искаме, но никога не успяваме!
Разпятието е онова вътрешно чувство на безпомощност, в което единственото, което никога не се губи е смисълът.
Защото точно от дъното на най-голямата болка, страдание и загуба – виждаме Смисълът на всичко бъдно и небъдно, на всичко създадено и несъздадено, на всичко видимо и невидимо. Творецът е вътре в нас.
Ние сме тези, които можем да пресътворим живота си в такъв, какъвто желаем!
Ние сме края и началото!
Ние сме единственото, което имаме!
Ние сме това, което сме пожелали за себе си!
Ние сме изборите ни, докосванията, свързванията ни.
Ние сме кодът, който отваря Вселената!
Ние сме Животът!
А най-съвършеният замисъл е скрит в тайнството на създаването на Живота!
Той заслужава преклонение, възхищение и обич!
Да бъде!

01.05.2016 г.

Ванина

Read More

Виждам те!

Виждам те, зад маските, стените,

зад зидовете здрави на ума,

зад еговите роли изиграни,

зад напъните крайни на честта.

Виждам те, зад многото прегради,

зад хитрите защити във страха,

зад опитите бързо да си върнеш,

контрол, баланс, сигурността.

Виждам те, зад тясната пролука,

през процепа от фина светлина,

където в тясното се лута,

в ефирен танц цъфтящата душа.

А тя e крехка, пряма, волна птица,

напомняща, за смисъла Живот,

през който учи, страда и пораства

в копнежа да изпълни своя път. 

24.02.2016 г.

Ванина

Read More

Съм моженето да съм!

Пролука, тъмнина, пещера... Мога ли да се върна, там откъдето съм дошла? Ами ако тази пещера е на Луната?! В момента Луната се е простряла като огромен лампион на тъмния звезден простор. Виси и се полюшва магично във февруарската пролет с цялата си пълнота и ослепителност. Детето в мен е любопитно и нахално разтърсващо матричния храсталак с алогични приумици, абстрактни колажи и щуротворно изкуство. Наумила съм си екстремно скачане в отдавна отлагано предизвикателство и скачване със завършилата версия на себе си. Целият матричен ветровихър е така усилен, че се опитва максимално да затормози и потисне възможностите ми за лунно шофиране, да създаде силен фонов шум, заглушаваш сърдечния ми ритъм, да ме застигне метеоритен дъжд на Луната, та да се откажа и този път.

Твърде е лесно – мога го!

Страшното е в това да скоча с главата напред и да се преодолея. Сега разбирам защо ми е пещера на Луната, до която да стигна със светъл автомобил и това разбира се да е част от обичта, с която ще изритуалствам и изсвещенодействам кръщенето ми в лунатичка /жена тичаща по Луната/ или лунна пещернячка.

Несвързана съм за непознаващите опростения състав на хаотичната материя, в която най-сигурното е, че всичко по-скоро се поглъща и наслагва едно върху друго, отколкото се подрежда хронологично.

Виждам пласта, в който съм онова, което винаги съм.

И се усмихнах :). Днес вече е било! Утре е днес!

Ако можех да направя нещо за себе си вчера, пак щях да направя същото. Най-добрият път за мен е моят път! Най-вълнуващото е да запазя честота на това трептене, в което вибрирам!

Съм моженето да съм!

23.02.2016 г.

Ванина

Read More