Няма смисъл!

Няма смисъл да има надежда.

Има смисъл да няма мотив.

Няма смисъл да дойда на среща.

Има смисъл да тичам без вик.

Няма смисъл да съм неуморна.

Има смисъл да седна за миг.

Няма смисъл да чакам усмивка.

Има смисъл да кажа простих.

Няма смисъл да пия от думи.

Има смисъл, че тебе открих .

Няма смисъл да мисля за утре.

Търся смисъл, че го спестих!

16.03.2012 г.

Ванина

Read More

Не се задържай ...

Докато вдишвах поредната порция няколкоминутна почивка между цифрите, прочетох следното, което пусна котва в мен:

"Не е важно да избереш най-добрия мъж. Важно е да задържиш този, който те прави по-добра версия на теб самата."

И започнах да разлиствам своята книга от мисли в тази връзка...

Глаголът "да задържиш" дразни очите ми. Опитвам се да отстраня дразнителя, преди да ме просълзи с противоречивата си безпомощност.

Определено не ми харесва да задържам някой. Задържането е вид насилие. Ако задържам някого, заради себе си, едва ли го обичам или още по-зле, едва ли обичам себе си.

Този, който ме прави по-добра версия на мен самата, е възможно да не го осъзнава. Възможно е това да е само моята мисъл, как той мисли това, което мисля, че е прекрасно, че мисли за мен. Последното е достатъчен мотив в мислите ми да се родят и такива за моята по-висока вътрешна стойност, чрез него. Иначе казано, може аз самата да си и начислявам и плащам ДДС-то, а до го възприемам като неговата добавена стойност.

Най-добрият мъж може би е онзи, който ще ме поощрява да бъда себе си и ще ме обича, затова, че Аз съм Аз. Дори и на него да кръстя всяко свое ъпгрейдване с по-добрата ми версия, то ще е защото ми харесва и ми доставя удоволствие да обновявам себе си, чрез неговите очи, устни, пръсти, емоции, мисли, близост...

Смисълът е във взаимността.

В онова чувство всичко е Ок, докато всеки си мисли, чувства, усеща, че другият дава повече.

В мига, в който се почувства ощетен и дъждът в очите започва /за онези, които могат да валят/, а мислите и чувствата се израждат в неприятни, уродливи форми.

Да, има определени хора, с които обновяването е ефирно, приятно, желано и лесно.

***

Не се задържай!

Можем да летим заедно, докато се обновяваме с все по-добрата си версия.

15.03.2012 г.

Ванина

Read More

В този малък свят ...

В този малък свят струи светлина и се лее спокойствие.

Музиката е вълшебство, а отдаването взаимност.

Мълчанието е съгласие, а споделянето търсено.

Тишината не тежи, а тихо се усмихва.

Разбирането не се търси.

Разбирането се случва.

Мисълта е безгранична.

Свободата е воля.

Уменията радват.

Душата се рее.

Красотата се вижда.

Звездите са близо.

Чувството - общо.

11.03.2012 г.

Ванина

Read More

Замислих се...

Замислих се за оставените следи в мен, за незапочнатите изречения, за недовършените намерения, за задържаното, подтиснатото и неслучилото се.

Манипулирането на неслучилото се е възможност, която изненадва, заради избора, но после се съгласяваш. Притъпяваш всички макетни ножчета и започваш да не чувстваш как се впиват в душата ти. Боли само ако се сетиш за болката, затова я ампутираш. Мозъкът започва да бълва кортизол и адреналин и я приспива, но белезите от това емоционално състояние остават. Справяш се и за награда получаваш доза допамин. Опиваш се сам от себе си и си способен да продължиш. Самосправянето е самосъхранение и начин да запомниш завинаги лицето на болката. Следващият път ще го разпознаеш безпогрешно. Въпросът е дали ще ти се наложи да се самосправиш или ще прелее в друго усещане?

Отговорът е в чакането.

Чакането дава възможност за преосмисляне, преориентиране и преоткриване на себе си.

Ще трансформирам. Ще летя. Ще уча. Ще себеразвивам.

Ако в „ще-тата” ме хване „чакащата амнезия” - разтърси ме, превключи ме, припомни ми, но не по-рано от догодина /надявам се маите да са объркали сметките/.

Тогава... - започни изреченията!

Довърши намеренията!

Искай!

Действай!

Случвай!

10.03.2012 г.

Ванина

Read More

До случване!

/на теб, заради когото съм/

Помня те толкова добре, сякаш никога не си липсвал от живота ми. Очите, косата, усмивката, даже онази бръчка на челото - помня те. Никога не съм те забравяла.

Познавах те малко. Познавах само част от теб – отдадената на мен. Друг не искам да те спомням.

Помня как ме прегръщаше и целуваше. Помня как те наричах.

Остави в мен много от себе си. До скоро не подозирах колко.

Чета те, а все едно чета частица от себе си. Разхождам се по думите написани от теб и виждам твоето торнадо в мен. Сега разбирам, защо съм. Попила съм твоя сетивен свят. Предал си ми експлозията на своята чувственост. Време е да ти благодаря, че те е имало.

Помниш любовта.

Тя има способността всеки път да живее в нас, като за последно. Това извиква възможността ни да раждаме най-доброто, което можем.

Тя е крилете, сънят, вихърът, волята, страстта да създаваме, докато чувстваме, за да се усещаме живи.

Така е изглеждала тя в теб, тогава ...

„За всяка глупост има глава, която я ражда, но за всяка обич трябва много сила, за да просъществува. Това моята глава ще успее да роди, а моето сърце да изгори в нея... 

На теб не ти трябват звезди. На нас ни стига земята, а на мен твоята обич , за да се чувствам жив... Аз никога не съм те лъгал, а ти кълна се не можеш да бъдеш друга, освен такава, каквато те виждам: мой другар, пулс, нерв, радост и скръб, моето „разочарование” и моята очарователна жена. Това противоречие създава живота за истината, нашата истина си създаваме ние самите.”

Противоречието е насрещният влак, но само ако го приемем за истина. Ти бе прекалено горд и прав, да не приемеш собствените си противоречия за истина. Аз пък не можех да допусна твоето противоречие за истина. И двамата постъпихме по един и същ начин – създахме си отделна истина. Оправдахме всяко противоречие в името на любовта.

Любов не се отнема.

Любов се умее.

Любов се помни и тук и след тук.

Пак ще се срещнем.

До случване!

P.S. Внезапно осъзнах тази ми воля е неслучайна.

Подарявам ти седемдесет думи обич!

Поклон!

08.03.2012 г.

Ванина

Read More

Сценарият за моя филм, ще си го пиша сама

Когато си сам и снегът не спира, а мислите ти не се топят. Март изглежда като отразен януари. Небето се надява да те затисне в самотата ти, а думите, които ти принадлежат са откраднати – мълчиш, а ти се крещи.

Животът е воля, изтъкана от противоречия. Зашити дни.

Бях на концерт, на който певецът пееше фалшиво. Ще си простя, че платих да го слушам.

Игра ли е това? Края пак го познах. Писна ми от блудкави сценарии, с един и същ край. Искам да погледна отвъд фалша, който омазва всичко наоколо.

Ще разкарам сценаристите от живота си.

Сценарият за моя филм, ще си го пиша сама.

07.03.2012 г.

Ванина

Read More

Черно-бяла съм, истинска!

От вчера ми е тегаво и ми се пише нещо дръзко, вироглаво, нетипично.

Нащраках дузина черно-бели фотографии, а очите ми се присвиват в търсене на още фотоси. Отвътре ми е черно-бяло, някак крайно и безцветно. Не разпознавам смисъла на цветовете. Виждам себе си като ретро портрет. Очите ми винаги изглеждат тъжно-големи, очакващи, ненаситно загледани в пътя, от който няма завръщане. Смелостта ми изглежда бяла, а кожата ми - прекалено бледа, като обезкървена.

Времето трябваше да спре или поне да се забави за малко. Клепачите ми се прекалено сухи за броя на отминалите дни. Дразни ме само онази мигла, която нарочно не махнах сутринта, за да не се налага да си пожелавам нещо. Опустя ми от празнотата и нищото. Преди слепи мисли ме притискаха нощем, но отдавна не са ми засядали в гърлото. Спрях да се вглеждам и фиксирам в заблудите. Времето, което исках - изтече пред невярващия ми поглед. Няма следа, че е било. Късове - мен, са нахранили всеки, който е „убеден”, че ме познава. Аз се познавам само в съня.

Имам тишината, защото е ничия. В нея следвам собствения си ритъм. Дните са илюзия, в която се отмиваме. Никой не живее вечно.

Изпратих думите си по птиците и те не ми ги върнаха повече. Искам да вървя сама срещу вятъра, за да издуха от мен всяка излишност. Дъжд желая да ме измокри до кости. Да го оставя да се стича по мен докато не измие душата ми от всички очаквания.

Забравих, какво чакам. Не съм си поръчвала чакане. Не ми го пиши на сметката.

Не, не искам да знам, дали има надежда. Вземи я всичката и нахрани с нея гълъбите. Аз съм надменна, егоистична и непокорна. Аз съм неочаквано. Не крада очи - изхвърлям мисли. Не връщам болка - помня обещания. Не спирам тръгнало –приемам идващо .

Всичко - не съм имала. Нищо - не ме влече. Средaта - ме прави безлична.

Не съм предателка на себе си.

Черно-бяла съм, истинска.

06.03.2012 г.

Ванина

Read More

Too much love wouldn’t kill you

Любовта не убива. Убива страхът.

Не любовта, а страхът погубва.

В любовта си естествен. Страхът слага маски.

В любовта си себе си. Страхът мисли, че ни си достатъчно добър за себе си..

В любовта си отворен за другия. Страхът подтиска и изгражда стени, за да се пазиш.

В любовта си с детско сърце и душа. Страхът състарява и похабява.

В любовта приемаш другия, без да искаш да го променяш. Страхът притиска да се променяш, за да му угодиш.

В любовта си спокоен и чист. Страхът изнервя и обърква.

Любовта създава и твори. Страхът разрушава и обезкървява.

Любовта е светла. Страхът е тъмен.

Любовта е спокойствие. Страхът - безпокойство.

Любовта е топлина. Страхът е студ.

Любовта е истина. Страхът е лъжа.

Любовта е усмивка. Страхът е тъга.

Любовта е доверие. Страхът е недоверие.

Любовта е здраве. Страхът болест.

Любовта е свобода. Страхът е затвор.

Любовта е отдаване. Страхът е отнемане.

Любовта приема. Страхът осъжда.

Любовта е подем. Страхът е срив.

Любовта е живот. Страхът е неживот.

Твърде много любов, не може да те убие, но може да те направи по-силен!

P.S. Всичко, от което се нуждаем е любов!

05.03.2012 г.

Ванина

Read More

Няма грешки!

"There are no mistakes, no coincidences. All events are blessing given to us learn from."

Elizabeth Kubler-Ross - психиатър

Няма грешки. Има живот.

Няма грешки. Има път.

Няма грешки. Има възможност да опознаеш себе си и другите.

Няма грешки. Има себеопределяне.

Няма грешки. Има начин да се погледнеш от друга гледна точка.

Няма грешки. Има избор за различно справяне с нещата в живота.

Няма грешки. Има воля да пробваш друго решение.

Няма грешки. Има действие.

Няма грешки. Има случване.

Няма грешки. Има предизвикателство.

Няма грешки. Има ситуации, в които искаш да провокираш възможностите си.

Няма грешки. Има способност да поемаш рискове.

Няма грешки. Има желание да си против правилата.

Няма грешки. Има поставяне на свои правила.

Няма грешки. Има проба за преориентиране.

Няма грешки. Има варианти с нови координати.

Няма грешки. Има разбиране.

Няма грешки. Има уроци.

Няма грешки. Има опит.

Няма грешки. Има израстване.

Няма грешки. Има ново начало.

04.03.2012 г.

Ванина

Read More

Мисълта е капан за илюзии

Мисълта ми правя пируети около мен. Заела се е със себеизследване. На ранина беше изненадана от огромните бели късове памук, които замеряха хаотично земята с такава завидна бързина и безкомпромисност, че нямаше време да прецени дали това днес й харесваше повече, отколкото лъчистото слънцестоене. После се втурна към вътреразглеждането.
Не е ли тя самата авторът на всичките ни сбъднатости? Не идва ли точно от мисълта, онова напомпване на отсрещния с всичките желани от нас качества, маниери и поведение? Не е ли точно в нея причината да виждаме в другия само онова, което на нас ни се иска, докато ни харесва? Не е ли тя художникът на най-красивите черти и най-изящните маниери?

Когато мисълта спре да рисува изящно, когато спре да римува желанията си, тя започва да се вслушва в звуците идващи от мисълта на другия. Възмoжно е чуването да предхожда процеса на идеалосътворяването и точно то да е прътът в колелата му, но не ми се влиза в издребняването на първопричината. По-важен е моментът на събуждането от съня - imagine и от какво зависи неговата продължителност. 
Може би е силата на вярата. Докато човек вярва, нищо не е в състояние да го разубеди дори и очевадното. Вярата тътри след себе си надеждата. Надеждата и гола да е и раздърпана и побеляла, пак се провира в мисълта и я захранва с посоката на бъдещите очаквания. 
Кому са нужни очакванията? От една страна на вярата, за да е сигурна, че и утре ще я има и че и утре ще те стиска и манипулира. От друга страна на надеждата, която буквално се храни с очакванията ти и подпира брадата ти, за да не ти клюмне главата и да експлоадира мозъкът в кръвонасядания. От трета - любовта. Ей, тази вече е най-дивият кон. Хем труден за обяздване, хем най-мощната сила за мислите. 
Мисълта е неспирна, неуморима, неуловима. Тя впряга трите си коня и хуква. Добре знае, кога на кой кон да разчита. Удобно й е да ги използва, за да те нахрани с илюзии. Илюзиите са тласъка на душата. Криво й е да разбере, че е щракнала в капана им, но това е училището на душата. С тях расте и с тях се развива. Мисълта я назидава и обучава, придърпва й други души, бие камшика на трите си коня и душата се втурва да се доказва неподозираща, че това е само отрязък от цялото, кадър от филма, изпит от обучението наречен Живот. 

03.03.2012 г.

Ванина

Read More

Думите са моите знаци по пътя, на който съм Аз

Пиша, за да се чета, разбера и да си сложа знаците, които утре щом погледна назад, да ми спомнят колко урока преминах и колко изпита издържах.

Имам маркировка, но за светещи души.

Оглеждам се - не останаха много зрящи.

Дори там, където дълго време си мислех, че има сроден усет - той се гърчи и мята в мъгляви възприятия и другопосочности, които ме отчуждават с дните.

Новото /често и отдавна срещнатото/ - не ме познава, а и не може да ме опознае като не желае.

Рядко срещам „високотонови” хора. Онези, с които мога да летя, защото сами ми подават крилете. Които рисуват живота цветен, но без черни мисли. Които ме обгръщат с ръце, но за да разцъфтя, без да ме смазват от изисквания и задушават с претенции. Които ми посочват пътя, но ме оставят сама да избера, дали точно него да поема. Които ме усмихват от щастие, без да ме карат да се чувствам длъжна, за него. Които са наясно с истината, но не я заменят с лъжа, само защото така им е по-удобно. Които ме щадят, не заради своите очаквания, а заради човешкото в себе си. Които осъзнават, че съм най-добра, когато съм себе си, затова и не се опитват да ме завземат.

Пиша себе си. Пиша своя начин. Пиша своята осъзнатост и допир с живеенето. Пиша, за да видя себе си утре, когато ще бъда различна от днес.

Аз съм и Ти си.

Аз съм моя свят. Ти си своя.

Аз съм непозната за теб. Ти непознат за мен.

Аз и Ти е нов свят.

Аз и Ти е нов език, нов смисъл, нова идея.

Аз и Ти е, но може и да не е.

Аз с теб съм само ако съм Аз. Ти с мен си само ако си Ти.

Аз без теб съм пак Аз. Ти без мен си пак Ти.

Аз не съм Ти. Ти не си Аз.

Аз и Ти не е Аз и Ти , без Аз или Аз и Ти не е Аз и Ти, без Ти.

Аз и Ти е моето Аз и твоето Аз.

Аз и Ти сме два Аз-а.

Два Аз-а са едно, само ако моят Аз не ограничава твоя Аз, а твоят Аз не спира моя Аз.

Аз и Ти е Ти и Аз, но не е половин Аз и половин Ти.

Аз няма да престана да бъда Аз. Ти няма да престанеш да бъдеш Ти.

Аз и Ти и да не е, Аз пак ще съм, Ти пак ще си...

02.03.2012 г.

Ванина

Read More

Няма вода в излишните думи

Когато думите внезапно обезмислят значението си, изглеждат излишни. Тогава изтриваш написаното и започваш наново, с нови, различни думи или поне с ново различно чувство за тях. Силата на думите се крие в силата на емоцията, която влагаш в тях, стига да можеш да я изразиш. Понякога сама не разбирам, как вчерашните думи стават избледнели, повехнали и изпразнени от съдържание. Може и да се втурна да ги прочета през нови очила, да ги преработя през нови по-силни емоции, но днес ми е по-удобно да ги държа встрани от екрана на мислите си. Днес е половин Луна, може би и половин живот, но не искам да съм в половин лъжа. Полуистините не успяват да ме втурнат в магията на приключението за още.

Енергията ми от поредицата половинчатости е заприличала на гладко планинско езеро. Кристално, но ледено-студено. Вода в покой. Приемам думите, но не се вълнувам от тях. Допускам липсата им, но не се и опитвам да ги размътя, предпочитам да се задържа в баланса на търпението. Даже пролетния копнеж изместих от фокуса на желанията си. Копнежът е нетърпелив. А, търпението в процеса на чакане превъзпитава и учи как да отхвърляме смущаващите въпроси оставени без отговор и да приемаме, без съпротива затиснатите от зимните преспи чувства.

Когато слънцето се усмихне, снегът натежава. Вероятно съвсем скоро тежестта ще премине в освобождение и емоциите ще потекат на многобройни струи вода към езерото на душата. Снеготопенето тази година, можело да предизвика невиждани наводнения, но преливането този път не е моята тема. Чакането уморява, но търпението отрезвява.

Не ми трябва излишна вода. А, любезниченето с думи ми е ненужно.

02.03.2012 г.

Ванина

Read More