Мисълта ми правя пируети около мен. Заела се е със себеизследване. На ранина беше изненадана от огромните бели късове памук, които замеряха хаотично земята с такава завидна бързина и безкомпромисност, че нямаше време да прецени дали това днес й харесваше повече, отколкото лъчистото слънцестоене. После се втурна към вътреразглеждането.
Не е ли тя самата авторът на всичките ни сбъднатости? Не идва ли точно от мисълта, онова напомпване на отсрещния с всичките желани от нас качества, маниери и поведение? Не е ли точно в нея причината да виждаме в другия само онова, което на нас ни се иска, докато ни харесва? Не е ли тя художникът на най-красивите черти и най-изящните маниери?
Не е ли тя самата авторът на всичките ни сбъднатости? Не идва ли точно от мисълта, онова напомпване на отсрещния с всичките желани от нас качества, маниери и поведение? Не е ли точно в нея причината да виждаме в другия само онова, което на нас ни се иска, докато ни харесва? Не е ли тя художникът на най-красивите черти и най-изящните маниери?
Когато мисълта спре да рисува изящно, когато спре да римува желанията си, тя започва да се вслушва в звуците идващи от мисълта на другия. Възмoжно е чуването да предхожда процеса на идеалосътворяването и точно то да е прътът в колелата му, но не ми се влиза в издребняването на първопричината. По-важен е моментът на събуждането от съня - imagine и от какво зависи неговата продължителност.
Може би е силата на вярата. Докато човек вярва, нищо не е в състояние да го разубеди дори и очевадното. Вярата тътри след себе си надеждата. Надеждата и гола да е и раздърпана и побеляла, пак се провира в мисълта и я захранва с посоката на бъдещите очаквания.
Кому са нужни очакванията? От една страна на вярата, за да е сигурна, че и утре ще я има и че и утре ще те стиска и манипулира. От друга страна на надеждата, която буквално се храни с очакванията ти и подпира брадата ти, за да не ти клюмне главата и да експлоадира мозъкът в кръвонасядания. От трета - любовта. Ей, тази вече е най-дивият кон. Хем труден за обяздване, хем най-мощната сила за мислите.
Мисълта е неспирна, неуморима, неуловима. Тя впряга трите си коня и хуква. Добре знае, кога на кой кон да разчита. Удобно й е да ги използва, за да те нахрани с илюзии. Илюзиите са тласъка на душата. Криво й е да разбере, че е щракнала в капана им, но това е училището на душата. С тях расте и с тях се развива. Мисълта я назидава и обучава, придърпва й други души, бие камшика на трите си коня и душата се втурва да се доказва неподозираща, че това е само отрязък от цялото, кадър от филма, изпит от обучението наречен Живот.
Може би е силата на вярата. Докато човек вярва, нищо не е в състояние да го разубеди дори и очевадното. Вярата тътри след себе си надеждата. Надеждата и гола да е и раздърпана и побеляла, пак се провира в мисълта и я захранва с посоката на бъдещите очаквания.
Кому са нужни очакванията? От една страна на вярата, за да е сигурна, че и утре ще я има и че и утре ще те стиска и манипулира. От друга страна на надеждата, която буквално се храни с очакванията ти и подпира брадата ти, за да не ти клюмне главата и да експлоадира мозъкът в кръвонасядания. От трета - любовта. Ей, тази вече е най-дивият кон. Хем труден за обяздване, хем най-мощната сила за мислите.
Мисълта е неспирна, неуморима, неуловима. Тя впряга трите си коня и хуква. Добре знае, кога на кой кон да разчита. Удобно й е да ги използва, за да те нахрани с илюзии. Илюзиите са тласъка на душата. Криво й е да разбере, че е щракнала в капана им, но това е училището на душата. С тях расте и с тях се развива. Мисълта я назидава и обучава, придърпва й други души, бие камшика на трите си коня и душата се втурва да се доказва неподозираща, че това е само отрязък от цялото, кадър от филма, изпит от обучението наречен Живот.
03.03.2012 г.
Ванина
Няма коментари:
Публикуване на коментар