Черно-бяла съм, истинска!

От вчера ми е тегаво и ми се пише нещо дръзко, вироглаво, нетипично.

Нащраках дузина черно-бели фотографии, а очите ми се присвиват в търсене на още фотоси. Отвътре ми е черно-бяло, някак крайно и безцветно. Не разпознавам смисъла на цветовете. Виждам себе си като ретро портрет. Очите ми винаги изглеждат тъжно-големи, очакващи, ненаситно загледани в пътя, от който няма завръщане. Смелостта ми изглежда бяла, а кожата ми - прекалено бледа, като обезкървена.

Времето трябваше да спре или поне да се забави за малко. Клепачите ми се прекалено сухи за броя на отминалите дни. Дразни ме само онази мигла, която нарочно не махнах сутринта, за да не се налага да си пожелавам нещо. Опустя ми от празнотата и нищото. Преди слепи мисли ме притискаха нощем, но отдавна не са ми засядали в гърлото. Спрях да се вглеждам и фиксирам в заблудите. Времето, което исках - изтече пред невярващия ми поглед. Няма следа, че е било. Късове - мен, са нахранили всеки, който е „убеден”, че ме познава. Аз се познавам само в съня.

Имам тишината, защото е ничия. В нея следвам собствения си ритъм. Дните са илюзия, в която се отмиваме. Никой не живее вечно.

Изпратих думите си по птиците и те не ми ги върнаха повече. Искам да вървя сама срещу вятъра, за да издуха от мен всяка излишност. Дъжд желая да ме измокри до кости. Да го оставя да се стича по мен докато не измие душата ми от всички очаквания.

Забравих, какво чакам. Не съм си поръчвала чакане. Не ми го пиши на сметката.

Не, не искам да знам, дали има надежда. Вземи я всичката и нахрани с нея гълъбите. Аз съм надменна, егоистична и непокорна. Аз съм неочаквано. Не крада очи - изхвърлям мисли. Не връщам болка - помня обещания. Не спирам тръгнало –приемам идващо .

Всичко - не съм имала. Нищо - не ме влече. Средaта - ме прави безлична.

Не съм предателка на себе си.

Черно-бяла съм, истинска.

06.03.2012 г.

Ванина