Когато думите внезапно обезмислят значението си, изглеждат излишни. Тогава изтриваш написаното и започваш наново, с нови, различни думи или поне с ново различно чувство за тях. Силата на думите се крие в силата на емоцията, която влагаш в тях, стига да можеш да я изразиш. Понякога сама не разбирам, как вчерашните думи стават избледнели, повехнали и изпразнени от съдържание. Може и да се втурна да ги прочета през нови очила, да ги преработя през нови по-силни емоции, но днес ми е по-удобно да ги държа встрани от екрана на мислите си. Днес е половин Луна, може би и половин живот, но не искам да съм в половин лъжа. Полуистините не успяват да ме втурнат в магията на приключението за още.
Енергията ми от поредицата половинчатости е заприличала на гладко планинско езеро. Кристално, но ледено-студено. Вода в покой. Приемам думите, но не се вълнувам от тях. Допускам липсата им, но не се и опитвам да ги размътя, предпочитам да се задържа в баланса на търпението. Даже пролетния копнеж изместих от фокуса на желанията си. Копнежът е нетърпелив. А, търпението в процеса на чакане превъзпитава и учи как да отхвърляме смущаващите въпроси оставени без отговор и да приемаме, без съпротива затиснатите от зимните преспи чувства.
Когато слънцето се усмихне, снегът натежава. Вероятно съвсем скоро тежестта ще премине в освобождение и емоциите ще потекат на многобройни струи вода към езерото на душата. Снеготопенето тази година, можело да предизвика невиждани наводнения, но преливането този път не е моята тема. Чакането уморява, но търпението отрезвява.
Не ми трябва излишна вода. А, любезниченето с думи ми е ненужно.
02.03.2012 г.
Ванина
Няма коментари:
Публикуване на коментар