Ден тридесет и втори

Гледам втренчено, а отвътре ми е изпразнено, като занулено.

Крайниците ми са отпуснати и мозъкът ми се люлее в пространството.

Привърших книгата за лудостта от преследването на нещото. Път, който досега не съм отчитала, че води до едно и също, ако не тръгна към мен.

Сега съм като онемяла, колко време на празен ход съм загубила.

Има ли смисъл да ме вълнува това? И загуба ли е?

Вървя и се оглеждам в лицата и ситуациите около мен, като в огледало.

Дали ми харесва разкривеното изображение отсреща?

Просто търся истината и се страхувам от нея!

Живеем в паралелна реалност.

Коя съм аз?
Какво мога да си върна, след като нищо не ми принадлежи!?!

03.01.2015 г.

Ванина